Начало / Интервюта / Симеон Радев винаги е бил противник на тоталитарните режими

Симеон Радев винаги е бил противник на тоталитарните режими

simeon_radev_sapruga_bistra_13304

Симеон Радев и съпругата му Бистра

Името на Симеон Радев е част от нашата национална митология. Далеч сме от времето, когато българските революционери ставаха политици, но още търсим да ги припознаем в днешните. Затова повече от всякога ни е ценна неговата „Дипломатическа история на Освобождението на България“. Книгата излезе наскоро под съставителството на Ива Бурилкова и Цочо Билярски, с когото разговаря Людмила Еленкова.

Господин Билярски, не се ли изчерпи изворът Симеон Радев?
Макар че през последните три години издадохме общо 10 тома от спомените и творчеството на Симеон Радев, неговият богат личен архив, съхраняван в Централния държавен архив (ЦДА) крие още редица изненади, останали в ръкописи. Сред най-интересната и непозната част от тях е богатата му кореспонденция, обхващаща един  период от повече от шест десетилетия. Сред неговите кореспонденти са най-видните български политици, държавници и дейци на културата и изкуството. Искам да подчертая, че Симеон Радев и в кореспонденцията си е така блестящ автор, както и в останалото си творчество. Запазената негова кореспонденция е на почти всички говорими европейски езици, като не бива да се пропуска, че той ги владее писмено и говоримо, включително турски и персийски. Запазени са и екземпляри от издаваните от него вестници на френски език в Швейцария и Франция, които днес не са познати, дори и на специалистите. Част от този архив са и архивите на съпругата му, художничката Бистра Винарова, сина му Траян Радев, както и на бащата и дядото на съпругата му – генерал Върбан Винаров и д-р Георги Вълкович.

202887_bЗащо „Дипломатическа история на Освобождението на България“ излиза едва сега?
Книгата излиза едва сега, понеже едва през последните години тя постъпи в ЦДА като част от архива на автора. Същевременно трябва да отбележа, че е запазена само в ръкопис, като чернова, и на нас с Ива Бурилкова остана да я подредим и разчетем от почти нечетливия почерк на Симеон Радев.

Къде е писана „Дипломатическата история“, в каква ситуация се намира Симеон Радев тогава?
Той работи върху нея близо три десетилетия с големи прекъсвания, по времето в промеждутъците, когато е отзоваван от дипломатическите си постове или в моменти на очакване на новите му назначения. Първоначално започва своите издирвания за книгата си по времето след отзоваването му от Александър Стамболийски от Хага през 1921 г. и в продължение на две години работи в австрийските архиви във Виена. След известно прекъсване продължава работата си по време на назначението си за пълномощен министър във Вашингтон, а успява да я довърши едва след пенсионирането си в София. Той работи върху нея по времето когато е на дипломатическа работа в най-невралгичните точки в Азия, Европа и Америка между двете световни войни, а и след Втората световна война. За работата си върху тази нова книга той публично съобщава за пръв път в свое интервю пред Христо Бръзицов през 1943 г. В политическия живот в България Симеон Радев участва до назначението си на първия си дипломатически пост в Букурещ през 1913 г., като член на Стамболовистката партия, начело на която стои един от неговите най-близки приятели д-р Никола Генадиев, а в младостта си той е член на двете организации на македонските българи – Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК).

На какъв тип държавници симпатизира Симеон Радев?
От неговите спомени и творчество е видно, че симпатизира на политиците и държавниците от западните демокрации и винаги е бил противник на тоталитарните режими. Сред тези западни държавници и политици ще спомена имената на Лойд Джордж, тримата Чембърлейн, Пол Думер, Аристид Бриан, Едуард Ерио, Жозеф Кайо, Франческо Нити, Густав Щреземан, Август Бебел, Жан Жорес и редица други, с някои от които лично се познава и взема интервюта от тях.

Има ли акцент, който той да поставя в дипломацията на следосвобожденска България?
С този въпрос Симеон Радев не се занимава пространно тук, с изключение на разглеждането на дейността на граф Н. П. Игнатиев, както и на анализа на дневника на граф В. Н. Ламздорф. Но тези акценти могат да се забележат в другата му книга, представляваща увод в „Строителите на съвременна България“ и в непознатият досега негов текст също от „Строителите“, отнасящ се до кризата в българо-руските отношения през 1886-1887 г., която също беше издадена от „Скайпринт“. Върху дипломатическите отношения той се спира подробно и в останалите томове на „Строителите“, като по този начин връзката в неговото творчество е неразкъсваема. Определено трябва да се каже също, че Симеон Радев винаги много умело прави своите внушения и често пренася изводите от своите изследвания във времето, когато пише книгата си. В „Дипломатическата история“ той най-сериозно акцентира на противопоставянето на Русия срещу Турция от края на 18 и през целия 19 век, както и на отношенията на двете империи със страните от западните Велики сили при разрешаването на Източния въпрос, в който централен е българският въпрос. Често пъти в тази си книга той прекрачва границите на 19 век и минава в 20 век, правейки сериозни анализи и остроумни внушения.

Известно е, че Симеон Радев е бил свободен зидар. Намира ли отражение масонската му принадлежност в този негов текст?
След Първата световна война Симеон  Радев става член на Великата масонска ложа на България, понеже като свободен зидар той има редица още по-сериозни възможности да участва в международния живот, както и при назначенията му в Обществото на народите в Женева и да влияе при решаването на важни държавни и национални проблеми. Той участва в международни масонски форуми и има важни срещи с видни политически и държавни дейци от западния свят. В неговия архив са запазени ценни документи от тази му дейност, включително и масонската му престилка. Доколкото се отнася до този му труд масонската му дейност не само не е намерила отражение, но за масоните тук никъде не става дума, още повече че върху книгата си той работи и до края на живота си, т.е. по времето на социализма, когато масонството в страната ни е забранено.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *