Лира Литературно-рекламна Агенция
За връхлитащата ни събитийност, за журналистите – онези бойци, които винаги са на първа линия, за школата, оставена от знакови имена в този нелек труд и мисията да го упражняват, говорим със Симеон Василев. Поводът е неговата нова книга „Дописки от хаоса на времето“, а авторът познаваме като политически коментатор, бивш програмен директор на Канал 1 по БНТ, преподавател във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“, бивш кореспондент на БНТ в Бон и Берлин. Професионалната му биография включва още документални филми и книги, посветени на медиите.
-Господин Василев, в „Дописки от хаоса на времето“ акцентирате на кореспондентската журналистика. Важна ли е още ролята на кореспондента при наличието на толкова лични разкази, снимки и дори клипове в социалните мрежи?
-Живеем в свят, който радикално променя „ежедневната история“ – журналистиката, и професионалната роля на журналиста. Времената на Ърнест Хемингуей и Симеон Радев ни изглеждат безвъзвратно отминали, някак смачкани от дигитализацията и глобализацията. Те двамата са особен вид кореспонденти – единият тръгнал от журналистиката, за да стигне до литературата и нейният връх – Нобеловата награда за литература. А другият – от журналистиката към дипломацията и историята. Техният ритъм е времето, в което сме живели и в което живеем. Точно това не може да се промени, независимо, че пред очите ни се ражда нов вид кореспондент, чиято пъпна връв е социалната мрежа. Да го наречем гражданинът-кореспондент. Има обаче едно голямо „но“. 
В социалната мрежа животът е друг и много подвеждащ. Това е анонимният площаден живот, който не може да роди нито Хемингуей, нито Радев. За журналистиката не е необходимо само да имаш лично мнение и информация. Нужни са много характер, талант и култура за коментар и анализ на тази информация. Ние не можем без социалните мрежи, но те са само теренът и тезгяха за стоката информация. Без журналистиката тя е само съмнителна, непроверена стока от битпазара. Случаят с епидемията Covid-19 нагледно ни го доказа. Затова ролята на кореспондента е важна и ще продължава да бъде важна, независимо дали той се намира в Бергамо или Банско. Личният разказ на Хемингуей стана роман за времето. Дописките на Симеон Радев станаха история на времето. Това е големият смисъл на журналиста и писателя. Особено в моменти, в които трябва да сме наясно „за кого бие камбаната“.
Времето винаги намира своя Хемингуей или Радев, но едва ли трябва да го търсим в социалните мрежи.
„Каторжници на историята“ – журналистите, са незаменими за достоверното обяснение на света, на процесите в него. Те са между сянката на миналото, мъглата на настоящето и миража на бъдещето. И в това е отговорът на въпроса дали кореспондентите са или ще станат излишни като преводачи и посредници между обществата и културите.
– Много писатели от световната литература са били и журналисти. Няма ли опасност творческото въображение да интерпретира фактите до степен такава, че неволно да ги изкриви? Посочете ни примери…
-Боже мой, те са толкова много и е трудно да се изброят. Да вземем един Чехов, роден по страниците на периодичните издания. Или Хайнрих Хайне, или Габриел Гарсия Маркес, или Съмърсет Моъм, или Александър Дюма и Морис Дрюон, или Ерик Артър Блеър, известен на света като Джордж Оруел, или… Много са. Ръдиард Киплинг също е бил журналист и може би това го е накарало да каже: „Имам шест верни слуги. Дължа всичко на тях. Техните имена са: Кой? Защо? Кога? Какво? Къде? и Как?“. А за американския писател и журналист Том Улф всеки роман започва с журналистика. „Аз мисля, че Зола е бил журналист, Джек Лондон също, разбира се, а Стайнбек, както знаем, е направил първо репортаж за бедняците, които пристигат на тълпи в Калифорния в търсене на работа, за да може после да напише „Гроздовете на гнева“, този абсолютен шедьовър“.
Има нещо, което обединява писатели и журналисти. Това са чувствителността и усетът към събития и личности. Дописките на кореспондентите често стават референции за писателите като историческа достоверност.
Въображението на писателя не може да промени фактите. То е само невероятна творческа разходка в мненията за събитията.
Ако журналистът действа на принципа „казвам това, което виждам или знам“, то при писателя е друг: „пиша за това, което не сте видели или осмислили“ през храсталаците на времето. „Дописките представляваха само скица с въглен. От нея аз се постарах да създам една картина“ е написал един изключителен кореспондент на в. „Фигаро“ – Анри Пиер дьо Вестин, в книгата си „Пътуване в страната на въстаналите българи“. Та точно ние българите познаваме нашата история от литературата и журналистиката. Само един Христо Ботев ни е достатъчен като пример. Или един Захари Стоянов с неговите „Записки“. И при двамата насъбраното от журналистиката е преддверие към поезията и прозата. При големите писатели журналистиката „бие като камбана“ и не може да бъде разделена от литературата и историята. Журналистиката е само скица с въглен, а литературата е прекрасна картина или тягостна карикатура на живота.
–Последният нобелист Петер Хандке се обиди на медиите и заяви, че повече няма да разговаря с журналисти, които го обвиняват заради подкрепата му към Милошевич по време на войните в Югославия през 90-те години. До каква степен намесата на журналистите е оправдана в този случай, как мислите?
-Нобеловият лауреат наистина се зарече да не разговаря с журналисти, защото изопачавали мнението му. Но какво всъщност означава да не разговаряш с журналисти? Това означава да не разговаряш със света, с обществото, с читателите си, означава да бъдеш отшелник в един свят, в който както виждаме е невъзможно да бъдеш в карантина, особено в мисловна карантина. Това е абсурдно за един писател. Нещо като доброволно наложена автоцензура, която нямам как да е лек срещу цензурата. Възпитаникът на Принстън Петер Хандке казва, че Толстой е един от тези, които определят мисловното му пространство. „Аз съм писател, идвам от Толстой, от Омир, от Сервантес. Оставете ме на мира и не ми задавайте подобни въпроси“. Но същият този Толстой е страдал от цензурата, а журналистите са спели на тревата около къщата му в Ясна поляна дни наред, само и само да се домогнат до кратък разговор с него и да разберат какво мисли той. Създателят на „Война и мир“ граф Лев Николаевич Толстой е имал особено отношение към кореспондентите. „Всички новини трябва да са точни“, казвал той. За това трябва да имате коректни и внимателни кореспонденти, за да има повече разнообразие, така че да се разкрият и подкупите, и фарисейството, и жестокостта, и разврата, и деспотизма, и невежеството…“. Това че чета и се възхищавам на Толстой не значи, че съм толстоист.
Това, че чета Хандке не значи, че оправдавам по какъвто и да е начин сатрапа от Белград – Милошевич. Всъщност дебатът около Хандке е от 1996 г., когато пише „Зимно пътуване до реките Дунав, Сава, Морава и Дрина или правосъдие за Сърбия“. Ирония е, че точно този текст за първи път се появява в медия, във в. „Зюддойче Цайтунг“. Хандке е особен характер. Още като 23-годишен младеж, на конференция на легендарното литературно сдружение „Група 47“ през 1966 г., обвинява големи автори в „описателна импотентност“ и скучна проза, а литературната критика обявява за „идиотска“.
Случаят с Петер Хандке не е нито първият, нито ще е последният за сложни отношения с медиите. Обществото очаква от един творец не само коментар за това, което е между кориците на неговия роман. То очаква от него много повече. Всъщност конфликтът на Хандке не е с медиите, а с политиката или по-точно с „медийната механика на властта“. Когато Любен Каравелов започва да издава вестник „Свобода“ през 1869 г., за да разпространява новини от България, Европа и Северна Америка, една идеалистка от Франция излива целия си гняв срещу печата. Жорж Санд пише писмо до романиста Гюстав Флобер: „В печата враговете винаги са се тачили повече от приятелите. А и когато едно псе вземе да лае, разлайват се и всички останал“. Ето това по същество е същият конфликт и той произтича от вечната борба за умовете и сърцата на хората, която се води на терена на медиите. Това показва и случаят с австрийския писател Петер Хандке, когото разбирам донякъде заради кривите понякога медийни огледала.
И все пак журналистиката е нервната система на света, литературата е нейното сърце, а политиката е опорният апарат, за да придвижва обществото напред или за съжаление да го връща назад. Добри или лоши, без тях не можем ако искаме по-добър свят.
Въпросите зададе: Людмила Еленкова
Снимка на корици: Калина Равуцова
