Лира Литературно-рекламна Агенция
Възможно ли е върху образа на един духовен учител да се напише добър роман? Доказа го бестселърът на Елиф Шафак „Любов“, който постави мистицизма на Руми в съвременен контекст. Същата задача у нас си постави писателят Димитър Шумналиев с романа си „Бяло сладко“ – опит за художествена биография на Петър Дънов и „Бялото братство“ в бурни за България години, от началото на миналия век до 9.IX.1944г. Какъв мост изгради от тогавашните събития към днешната ни тресяща се от катаклизми действителност? Вървим по пътя на Любовта и словото на Учителя с една книга, предизвикала сериозни полемики напоследък. „Бяло сладко“ за черни времена – така започва разговорът ни с Димитър Шумналиев в интервюто, което той даде специално за радио Хеликон и Лира.бг.
Господин Шумналиев, зад шлагерното заглавие “Бяло сладко“ стои романизираната история на Бялото братство. Защо не го назовахте директно?
От една страна, не исках в заглавието да присъства думата „братство“. От друга, в самия сюжет наистина е заложено бялото сладко. Как се прави – с ванилията, с другите набухватели, точните 500 г захар. Върти се в една посока, леко се загрява и най-големият проблем е да не се пресече. Затова баба ми Виргиния имаше стратегия – когато ме пращаше да купя захар в бакалията, ми слагаше в джобчето няколко бучки захар, та да не ям по пътя от определеното количество, че после ще й се пресече бялото сладко.
Съставките на романа ви „Бяло сладко“ също са характерни. Внушава ни ги още корицата, където виждаме преплетени червена петолъчка и пентаграмът на Учителя Дънов.
Пентаграмът е основна част от инструментариума на Дънов. Чрез него той е обяснявл своята представа за космос, природа и общество. Тук, на корицата на книгата, е сниман буквално. Но ровейки в архивите, видях и други варианти на пентаграма – много по-усложнени, с повече посоки. Част от моя план беше успоредно да вървят две линии – едната много духовна и чиста, другата – реална, битова, политически разклатена, без смисъл, без крайна цел, освен ако разграбването на държавата ни днес не е целта. Исках да ги противопоставя и да ги срещна в лицето на една от героините – Бяло сладко. Това е момичето, което около пукотевиците на Девети септември успява да напусне страната и да се спаси с помощта на един от братята във Франция.
Откъде дойде интересът ви към тази тема?
Интересът ми към Петър Дънов се оформи, откакто заживях в квартал „Изгрев“. Всеки ден минавах покрай гроба му – една прекрасна градинка която се поддържа на доброволни начала от братя и сестри, те я прекопават, поливат. Носи велика тишина това място, някаква магия, силна енергия и ако човек не вярва, нека опита да поседи там десетина минути и ще излезе облекчен, като от истински оазис на духа. То е само част от квартала на дъновистите, който се развива в „Изгрев“ след 9 септември 1944 г.
Лесно ли ви допуснаха те до архива на Учителя?
Трудно беше, защото братята и сестрите са канонизирали образа на Дънов. Доколко това е съвременно е друга тема. Но тъкмо защото са го обградили с невероятна символика и са го превърнали в канон, достъпът до архива никак не беше лесен, отне ми доста време да ги убедя, че съм добронамерен, че искам да разкрия със средствата на белетристиката част от неговия живот.
И когато навлязохте навътре, промени ли се за вас христоматийният ореол на Учителя?
Убедих се в дълбокомислието на този човек, моята почит се разви именно ровейки в архива. Попаднах на някои непубликувани откъси от негови лекции. Имал е отлични стенографки, които са записвали дума по дума всичко, включително паузите, неговите ораторски хватки, които Дънов придобил, докато учи в теологическия факултет на Бостънския университет в САЩ. Притежавал е дарба за това, бил е блестящ оратор. Връща се у нас с правото да бъде евангелски пастор, но не е желаел да проповядва тази доктрина. Удоволствие е да се работи с архива му, но и изпитание.
Защо?
Пазарът е пълен с ментета, книги със слова, които Петър Дънов никога не е изричал. Открих разлики в стилистката и противоречия, които ми подсказаха, че ми трябва консултант. Една дама, член на Бялото братство, се зае да ми помага. Благодарение на нейната компетентност успях да се отърва от ментетата. Те, от една страна, сигурно тревожат сериозния изследовател, историка, от друга, представляват фолклор, различна словесна материя, която поддържа мита за Учителя и подсказват колко е жив, удобен и неясен за болно общество като нашето. И че той би могъл да помогне за лечението му.
Не ви ли увлече общността на „Бялото братство“?
Веднага заявявам, че не съм дъновист, по принцип не обичам групите, правилата, които те изработват. Бях страничен наблюдател и това ме облекчи в пресъздаването на този знаменит българин в общата ни духовност. Няма писател, който да е в състояние да обхване цялото му богатство – духовно, интелектуално, философско и да го превърне в белетристика. Затова подчертавам, че „Бяло сладко“ не е роман за Петър Дънов, той съдържа само щрихи от неговите послания, страници, които съм „откъснал“ от битието му. Той самият неведнъж обявява, че не създава религия, а собствени ритуали, различни от тези на Църквата. И разработва своя философия с други средства, например вкарва езика на тялото. Това са танците на Паневритмията – цикъл от 28 упражнения, всяко движение е със свое значение. Вкарва музиката, бил е страхотен цигулар. Тоест, прави една нова, различна от каноничната, православна стилистика на общуването. Но съществува опасност да я изгубим – с цялата й красота, защото „Бялото братство“ трудно допуска външни хора в сърцето на учението и в редиците си. Сякаш има едно неумение да се говори за Петър Дънов, да се популяризира. От друга страна, това може би е начинът да съхрани тази общност, защото знаем, че българинът е силно подозрителен и отричащ всичко.
Една от сюжетните линии в романа „Бяло сладко“ е образът на стенографката на Учителя – Руска. Защо избрахте нея, а не човек от сподвижниците му?
Защото е по-интересен вариант. Разбира се, има около Дънов и съмишленици, и по-философски настроени и устроени хора, способни да водят дискусии. Но тогава щеше да бъде един друг роман, сблъсък на идеи, освобождаване от стари заблуди, придобиване на нови знания и т.н… Руска е събирателен образ. В книгата споменавам истинските имена на реални стенографки, записвали думите му. Благодарение на тях имаме неговото непокътнато и автентично наследство, включително по събори, по планините. Руска обаче ми се стори литературно подходяща, защото няма интелектуалната мощ да противостои на Дънов. Тя попива, прави паметник на словото на Учителя. Той неслучайно организира прочутите излети в Рила. Например има една методика за прегръщане на дървета. Изучавал е биология, знае кое дърво в коя част на денонощието излъчва най-голяма енергия. Вероятно те наистина имат способността да поемат болка, да изчистват, от друга страна – човек си самовнушава, прегръщайки дървото, че може да оздравее. Тук се срещат няколко подхода, носещи добро.
Какво да разбираме под „добро“?
Ще отделя специално внимание на думата „добро“ у Дънов. В началото на моето пътуване из архива му аз мислех, че той има предвид онова Добро, което просто съзерцава, избягва проблемите на деня и може да се приюти в манастир, в ашрам, където е много по-удобно. Установих, че Учителя има предвид онова Добро, което е активно, проповядва необходимостта от повече действие. Днес обществото ни не разпознава Доброто, защото няма примера, няма я харизмата в лидерите на политическия и духовен елит. Църквата лъкатуши между посланията на Христос, но не съумява да обнови практиката си и да привлече повече последователи.
Допускате любопитна теза в книгата си, че Дънов е имал дъщеря. Образът на Учителя в съзнанието на българина е почти толкова чист, колкото на Левски. Сякаш отказваме да им дадем плът, камо ли тя да има продължение във времето. Не се ли притеснявате, че доста ще ви оплюят за тази, макар и художествена измислица?
Знаех отлично какъв риск поемам. Вкарвам я като хипотеза и още в средата на книгата я разгромявам. Никой не би повярвал, че Дънов ще се поддаде на греховна, плътска връзка. Който чете внимателно „Бяло сладко“ и следи годините, в които се развива действието, ще разбере, че той вече е светец на 72 г. И не може да си помисли, че ще посегне към едно красиво, младо и девствено момиче. Защо написах това? Защото братята и сестрите продължават да канонизират Дънов и има опасност той да заприлича на онези библейски рамки, в които битуват Христос, светците и т.н. Нека докоснем човека, да осъзнаем, че е имал проблеми като всички останали. Едни ще ме оплюят, но други ще усетят по различен начин неговото обаяние.
Възможно ли е човек да се издигне до такава неземна, всеобхватна любов, без да е изпитал чувства първо към конкретен човек?
Хубав въпрос, ще ви отговоря с думи на самия Дънов. Той казва: „Не можеш да обичаш един човек, ако не обичаш всички. Ако не обичаш всички, не можеш да съсредоточиш тази любов върху един човек“. Знаете, че влюбеният е като обладан от красива лудост, с всичките последствия, промяна на енергиите в организма, на мисловните процеси. Максимата на Дънов „Бог е любов“ се подлага на всякакви тълкувания, но той знае, че няма универсална формула, както за Космоса, така и за Любовта. И никой не може да дефинира необятността на това състояние. Когато обичаме хората около себе си, близки, познати или непознати, народа си, цялото общество, тогава се усилва шансът за лична любов, личното „божествено дарение“, както той съобщава в една от лекциите си.
Може ли да говорим, след толкова насилие в Европа и в целия свят напоследък, че човечеството върви по пътя на духовна еволюция. Кажете ми от позицията на вашия опит как се променя езикът в частност ?
Свидетели сме все по-често как светът се тресе от противоречия, води се религиозна война, няма съмнение. Не се постигна обща духовна и ценностна парадигма, която да разположи човешките проблеми. Търси се онзи модел, който – надделявайки – да създаде повече икономика, повече богатство, дори виждаме как се разпадат спасителни модели и нямаше да бъде толкова страшно, ако духовните войни се водеха с други средства.
Но езикът следва технологиите. Затова обичам да говоря с млади хора, защото те, облъчени от интернет, дори само от чата, посредством който общуват, развиват друг език. Например, не обичат дългите изречения. Аз съм ставал през нощта, за да си запиша някое велико първо изречение, без да знам накъде ще ме отведе, но си го записвах. Сега техниката ми е тъкмо обратната. Ако не съм чул в себе си последното изречение, не започвам! Новото поколение говори по-ритмично, бяга от епитетите, обича да съкращава думи, емотиконите какво са – знаци. Тоест, визуализира се комуникацията за удобство и в бъдеще ще се създават нови норми. Аз не вярвам в смъртта на книгата. Даже напротив, съвременните писатели я осъзнават като продукт. Няма ги лабораторните упражнения за задоволяване на разни авторски заблуди. Сядайки човек да пише днес, той има усет към пазарната реалност, а тя е неизбежна. И си задава прости въпроси – книгата ми ще се продава ли, каква аудитория търся, младите интересуват ли ме? Езикът има, слава богу, своята история. Трябва да го следваме, всъщност да го изучаваме, за да не останем в миналото и да пишем с „ер голям“ накрая.
Интервюто взе Людмила Еленкова
