Лира Литературно-рекламна Агенция
Той е от вечните експериментатори на поколението Y, родени през 80-те и умее да се изявява по различен начин.
Данаил Недялков, по-известен с литературния псевдоним Дензъл Ребeловски представя себе си като български писател, поет, сценарист, копирайтър, маркетинг специалист, диджей, мисли визуално и недоизказано красиво в своята шеста книга „Изгубени в рая“. Повод за нашето интервю е загадката на чувствата в този роман с бързо темпо, звучащ като притча за любовта.
-Данаил, защо пишеш под псевдоним и как измисли „Дензъл Ребеловски“ – да не идва от актьора Дензъл Уошингтън, който впрочем, бил журналист по образование 
-Общото ни с Дензъл Уошингтън е, че и двамата сме с тъмнокафяви очи. Той е от любимите ми актьори, но няма отношение към псевдонима. А пиша под псевдоним, за да разгранича човека от писателя. Аз съм един като Данаил и съвсем друг като Дензъл. Обичам символиката и „Дензъл Ребеловски“ е съчетание на буквите в имената на моето семейство. Ребеловски е ясно откъде идва, от rebel – бунтовник. Защото за мен изкуството е бунт. Е, не от най-ожесточените, но със сигурност от най-продължителните в човешката история.
-Опитът ти като сценарист ли е пренесен в „Изгубени в рая“? Вече видях читател, който се
чуди какъв жанр е книгата.
-По-скоро не. Творческата ми кариера (еха, колко високопарно и помпозно звучи!) започна като писател и поет. След това продължих с пиеси и сценарии за филми. „Изгубени в рая“ е игра с формата на романа и опит за създаване на нов стил. Нещо като прозаична поезия или поетична проза, заради ритъма на книгата. Под влияние на социалните мрежи и така нареченото ТикТок общество, вниманието на хората се задържа все по-малко върху каквото и да е. Аз ценя и времето на читателите, затова им давам кратка форма на една дълбока тема.
-Малко мъже се осмеляват да говорят открито за любов. Ти защо го правиш?
-Смятам, че всеки носи любовта в себе си и е готов на всичко за нея. Повечето мъже обаче са приели социалния образ на корави типове, за които чувствата и сълзите са глезотии. Но едва ли има нормален човек, който да не иска да бъде обичан, а предпочита да е самотен и неразбран. Съществуват твърде много книги за голямата любов. Аз исках да напиша книга за малката любов. Не малка по обхват на чувствата, а по продължителност. Защото случва се да срещнем някого, с когото сме заедно за кратко, но оставя следа у нас завинаги. А с друг, макар да сме преживели години, следата е бледа и нетрайна.
-Кое съкращава времето на любовта в твоя роман?
-Нищо не може да унищожи една истинска любов, проблемът е когато тя е еднопосочна! Обичаме някого, а той не изпитва същото, което ние изпитваме към него. Тогава влюбени ли сме, или просто обсебени? Както в книгата, така и в реалността, любовта се съкращава от монотонността в отношенията, сивотата в чувствата и дребните неща, които в крайна сметка се оказват големи.
-Защо беше важно да вкараш духовен учител в сюжета?
-Защото макар да живеем в материален свят, съзнавайки го или не, ние сме духовни същества. Образът на учителя е важен, още повече че той идва от Индия. Но като главният герой впоследствие се питаме – нима духовното е патент на Изтока? Може би то е една маркетингова стратегия и нищо повече. Ако си купиш ваза с Буда или пепелник с Буда, няма да станеш по-пречистен и извисен. От друга страна духовният учител е необходим, всеки го има около себе си – понякога това е баба ти, дядо ти, майка ти, баща ти, дори детето ти. В книгата съм загатнал и темата за псевдодуховността – нещо, набиращо отчайващо бързо скорост. Но тук пак опираме до маркетинга.
-Кои са твоите учители, особено в литературата?
-Писателите сме гадни типове, ние крадем сюжети от живота. Вярно е, че човек се учи докато е жив и аз се уча от абсолютно всеки, с когото съдбата ме е срещнала. Понякога слабите учители ни дават по-добри уроци и от най-великите учители. Защото късно предаден урок и късно подадена ръка, могат да наранят повече и от непредаден урок и неподадена ръка. В литературата учителите ми определено са много. Част от тях са Милан Кундера, Мишел Уелбек, Албер Камю, Фарнц Кафка, Дж. Д. Селинджър, Франсис Скот Фицджералд, и др.
-Ако бъде поставена на сцена тази книга, колко души си представяш да я играят – един мъж под форма на монолог, или двама – тя и той, и на какъв музикален фон?
-Поставена в държавен театър, може да бъде изиграна и от десет актьори Ако говорим сериозно – не съм мислил за този текст под формата на пиеса. Но ето, сега ме замисляш. Със сигурност ще има мъж – разказвачът Марсел и жена – неговата любима Алис. Може би ще има и един трети – образът на Любовта, която ту застава по-близо до тях, ту се отдалечава, но присъствието ù е постоянно. А музикалният фон категорично ще е от Лудовико Ейнауди, Олафур Арналдс, Макс Рихтер или Ханс Цимер.
Въпросите зададе: Людмила Еленкова
