Лира Литературно-рекламна Агенция
Едва осемнайсетгодишна лейди Джесика Шефилд е сгодена за уважавания виконт Тарли, граф на Пенингтън. В навечерието на сватбата си тя неволно става свидетел на страстна тайна среща между младия Алистър Колфийлд и два пъти по-възрастна от него дама – в гората на имението „Пенингтън“ двамата се отдават на ласки, които ще пробудят неподозирани усещания у младата жена. Видяното тази нощ се запечатва в съзнанието на Джес и я свързва завинаги с Колфийлд.
Седем години след сватбата си, вече вдовица, лейди Тарли се озовава на кораба на някогашния си познат и е принудена да прекара седмици наред с него. Все така греховно привлекателен, Алистър Колфийлд вече е успешен търговец, уважаван от всички и доста по-зрял. Страстната му натура и необуздан характер са пълна противоположност на нейната хладна сдържаност… и все пак искрата помежду им е осезаема и неоспорима.
Скоро става ясно, че седемте години, в които Джесика и Алистър са отричали копнежа един по друг, са били напразни. Изкушението е пожар, който ще изгори и двамата.
„Седем години копнеж” е горещ исторически романс, вдъхновил написването на световноизвестната поредица „КРОСФАЙЪР”.
ОТКЪС
Седнала удобно в каретата си, Джесика наблюдаваше елегантния кораб пред себе си. Обхождаше с поглед внушителната линия на излъсканата палуба и трите издигащи се към небето мачти. Беше един от най-впечатляващите плавателни съдове на пристанището, както можеше да се очаква, като се има предвид колко разтревожен бе Майкъл от предстоящото ѝ пътуване. Положил бе огромни усилия, за да се убеди, че е настанена удобно и се чувства добре. Подозираше, че той преодолява по-лесно скръбта по брат си, като се грижи всеотдайно за вдовицата му – още една последица от смъртта на Тарли, от която Джес се опитваше да избяга.
Мирисът на океана отново привлече вниманието ѝ към шума от работата, която кипеше на доковете. Сърцето ѝ се разтуптя от вълнение, а може би и от предчувствие. Обществото, което щеше да срещне на потъналия в зеленина остров, нямаше никаква предварителна представа за Джесика. Там общуването между хората не се подчиняваше на толкова строги правила. Очакваше с нетърпение да остане сама със себе си, след като в продължение на месеци я задушаваха грижите на близките ѝ, които ѝ мислеха само доброто.
Джес наблюдаваше как лакеите ѝ минават с бърза стъпка по подвижния мост и стоварват сандъците ѝ на главната палуба. Яркосините им ливреи ясно се различаваха сред не толкова цветното облекло на моряците. Скоро щеше да се наложи да спре да отлага и да излезе от каретата си. Един лакей ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да слезе. Джес приглади светлолилавите поли на роклята си и се запъти към кораба, без да поглежда назад. Когато стигна до палубата, усети как корабът леко се полюшва под краката ѝ. Нужно ѝ бе известно време, за да привикне с това усещане.
– Лейди Тарли!
Джесика извърна глава и видя изискан едър господин да се приближава към нея. По облеклото и държанието му разбра, че е капитанът на кораба.
– Аз съм капитан Смит – представи ѝ се мъжът с лек поклон, когато тя му подаде ръка. – За мен е чест да ви посрещна на борда, милейди.
– Удоволствието е изцяло мое. – Джес отвърна на усмивката му, която се появи от дълбините на острата му бяла брада. – Корабът, който командвате, е наистина впечатляващ, капитане.
– Така е – съгласи се Смит и повдигна леко шапката си, за да я огледа по-добре. – Ще се радвам да вечеряте с мен.
– Ще го направя с най-голямо удоволствие, благодаря ви.
– Чудесно – заяви капитанът и направи знак на млад моряк. – Милър ще ви заведе до каютата ви. Ако имате въпроси или оплаквания, той ще се погрижи за вас.
– Много съм ви задължена.
Капитанът продължи да се занимава с подготовката на кораба за отплаване, а Джес се извърна към Милър, който според нея едва ли бе на повече от седемнайсет години.
– Милейди – обърна се младежът към нея и ѝ посочи стълбата към долната палуба, – насам, моля.
Последва го, впечатлена от смелостта на мъжете, които се катереха по такелажа на кораба като трудолюбиви рачета. Но когато слезе по стълбата, възхищението ѝ се насочи към внушителната вътрешна част на кораба. Дървената облицовка на коридорите бе лакирана и блестеше, както и металният обков на вратите и куките, на които висяха фенерите. Джес не бе много сигурна какво да очаква, но вниманието, с което бе изпълнен всеки детайл, силно я впечатли и ѝ допадна. Милър спря пред една врата и почука на нея, а отвътре отговори камериерката на Джес, Бет.
Каютата, в която Джесика влезе, беше малка, но добре обзаведена. Вътре имаше тясно легло, правоъгълен прозорец със скромни размери и дървена маса с два стола. На земята, до един от сандъците ѝ, имаше щайга с любимото ѝ вино кларет. Макар че никога досега не бе обитавала толкова скромна спалня, каютата ѝ се стори доста удобна. Освен това бе много благодарна, че поне през следващите няколко седмици няма да се налага да се съобразява с околните и да се опитва да повдигне духа им. Свали иглата, която придържаше шапката ѝ, и подаде и двете на Бет.
Милър обеща да се върне в шест часа и да я заведе на вечеря, след което излезе в коридора. След като вратата зад гърба му се затвори, Джес погледна към Бет. Камериерката прехапа долната си устна и се завъртя в кръг.
– Ще бъде чудно приключение, милейди! Ямайка ми липсва от момента, в който си тръгнахме оттам.
Джес въздъхна дълбоко, за да се освободи от напрежението, което бе свило стомаха ѝ.
– И особено ти липсваше един млад мъж.
– Да – съгласи се камериерката, – той също.
През последните дни Бет се бе оказала истинско съкровище. Повдигаше духа на Джесика, докато всички други изразяваха несъгласие с плановете ѝ.
– Приключение – повтори Джес. – Мисля, че наистина ще бъде такова.
* * *
Когато на вратата на каютата ѝ се почука малко преди шест, Джесика остави настрана книгата, която четеше, и се изправи с известно нежелание. Бет кърпеше чорап, седнала срещу нея, и мълчаливата ѝ компания бе много приятна на Джес. Бет остави ръкоделието на масата и отиде да види кой е. Отвори вратата и срещу нея се появи младежкото лице на Милър. Младежът се усмихна смутено и показа леко кривите си зъби. Джес изпрати Бет да вечеря и последва младия моряк към голямата каюта на капитана. Когато стигнаха до широката врата в края на коридора, съвсем ясно се чуха жалните звуци на цигулка. Някой свиреше майсторски на инструмента, мелодията бе приятна, но натрапчива. Привлечена от музиката, Джес ускори стъпка. Милър почука веднъж, след това отвори вратата, без да изчака отговор. С галантен жест я покани да влезе в просторната каюта. Джес влезе с добре заучена усмивка и веднага забеляза капитан Смит, седнал до голямата маса. Мъжът на мига се изправи заедно с още двама господа, които ѝ представиха като първия помощник-капитан и корабния лекар. Размениха си обичайните любезности и след това вниманието ѝ привлече мъжът, който свиреше на цигулката. Стоеше с гръб към нея, обърнат към дълга поредица от прозорци с изглед към кърмата. Беше свалил фрака си, което я накара веднага да отклони поглед. Но когато капитанът се приближи до Джесика, за да я придружи до масата, тя скришом погледна към скандално разсъблечения господин. Тъй като бе свалил горната си дреха, Джесика имаше отлична гледка към задните му части, които си заслужаваше да се видят. Не бе имала възможност да изучава тази част на мъжката анатомия преди и гледката ѝ се стори твърде приятна. Още повече че задните части на цигуларя бяха мускулести и добре оформени. Докато разговаряше с висшите членове на екипажа, Джес често хвърляше поглед към тъмнокосия музикант, който успяваше да изтръгне прелестни звуци от цигулката. С плавните заучени движения на ръката му мускулите на раменете и гърба му се извиваха по много привлекателен начин. Мъжкото тяло бе толкова по-едро и силно от женското; способно бе да прояви яростна агресия, но и да бъде много грациозно.
Мелодията свърши. Музикантът се извърна, за да прибере цигулката и лъка в калъфа, поставен на стола до него. Джес хвърли бегъл поглед към профила му. Усети, че настръхва. Мъжът взе фрака си от облегалката на стола и го облече. Никога не си бе представяла, че обличането на дрехи може да е също толкова възбуждащо, колкото и събличането им, но цигуларят бе демонстрирал, че е тъкмо така. В пестеливите му грациозни движения имаше вродена чувственост, която напълно пасваше на увереността и самочувствието му.
– А това – каза капитанът, извърна се леко и посочи към музиканта – е господин Алистър Колфийлд, собственик на този прекрасен кораб и чудесен цигулар, както вече се убедихте.
Джес можеше да се закълне, че за момент сърцето ѝ спря да бие. Дъхът ѝ определено секна. Колфийлд се обърна към нея и ѝ се поклони елегантно. Но не сведе глава и не откъсна поглед от нейния.
„Боже мой…“
„Седем години копнеж” тук
