Лира Литературно-рекламна Агенция
Днес, 9 юли, се навършват 165 години от рождението на патриарха на българската литература Иван Вазов. Нека да си припомним какво той казва за себе си и другите за него.
Родих се в Сопот на 1850 година.
Свърших трикласното училище там; следвах на 1867 година в четвърти клас на Пловдивската гимназия. По-горе не отидох… Чрез постоянно и безсистемно четене книги довърших – тъй да се рече – моето самообразование. Но в него останаха големи празнини…
Записах стихове – зачиракувах в поезията – от 18-та си година. От 20-годишната ми възраст се захвана периода на моите безконечни скитания из странство, имайки два неотлъчни другаря: бедността и вдъхновението. Нуждата и съдбата ме развождаха цели 25 години из Румъния, Турция, Русия, Гърция, Швейцария, Франция, Италия и пр., винаги сиромах, винаги богат със звучни рими и песни.
От 1895 година, по-честит от Скитника евреин – аз видях края на моите странствания, познах вече мирен живот в София.
Но пак не патасах… творческият демон постоянно ми нашепваше: „Работи!“ И аз работих и изливах съдържанието на моята душа в песен. Дадох всичко добро, каквото можах да дам на отечеството. Малко бе, но толкова имах.
През моя дълъг писателски живот имах и радости, и страдания. Първите бяха къси, скоропреходни, вторите бяха по-големи: аз понесох неизчислими удари, изтърпях болежки от немилостиви бодове на честолюбието и на вярата ми.
Но аз не клюмнах, все вървях напред, защото Стара планина, под чиито борове се родих и чист въздух дишах предаде на духа ми твърдостта на своите скали.
Но да не хуля Бога: 24 октомври т.г. чрез най-величавия начин ме обезщети, той освети с лучезарно слънце облачното небе на моята късна есен.
3 ноември 1920
И. Вазов
–-
„Дълбоко съм покъртен от такава висока чест. Аз обаче се намирам в невъзможност да я приема. Сред бедствията, постигнали отечеството, при всеобщата тъга, която ни измъчва, аз считам, че не е време за шумни чествания. Сички сме скръбни и угнетени сега и всеки опит за ликуване се отзовава болезнено на българската душа. Да даде бог по-светли дни за България и тогава избликът на радостни чувства по ще си има приликата… Аз не желая да празнувам юбилей сега. За мене самата мисъл за него в днешните трагични минути е мъчителна.”
Иван Вазов до комитета, който организира тържественото честване на 50-годишнината от неговата книжовна дейност
–-
„Аз работих половин век на книжовното поле, движим от вътрешен тласък, подчинявайки се на неутолимата душевна жажда да служа на истината. Аз пях за България, защото я обичах; аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България; аз прославих нейната божествено хубава природа, защото бях очарован от нея; аз се вглъбявах в историята й, защото бях пленен от величието на нейния минал живот, в едни епохи отдалечени, когато тя даде на славянския мир светлината на словото и малка сравнително трябваше да води вековна и гигантска борба за своята независимост и за постигане на своите идеали; възпях нейните идеали, защото бяха свещени.
Свидетел-очевидец на страшните й борби, на големите й страдания, на безкрайната й слава, увенчала челото й чрез нечуваните и геройски усилия на нейните здрави духом и физически синове, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ.
И всичко това изразих в моята песен. Аз не изпълнявах дълг, за да мога да очаквам одобрение. Не извърших някакъв подвиг, за да ламтя за венци. Работих не за награда.“
Откъс от речта на Иван Вазов по случай 70-годишнината му
ДРУГИТЕ ЗА НАРОДНИЯ ПОЕТ
Алеко Константинов: „Вазов сам си е звезда, звезда литературна, и никакви звезди, с истински или фалшиви брилянти, не могат да отличат неговите заслуги…
„Ний сме убедени, че ако зададем въпрос: кой е първият гений в България – целият народ, без колебание, ще извика: Иван Вазов!“
Тодор Влайков: „От ранни младини до преклонна възраст, чрез своето творчество той живее с народа си. Винаги и при всички случаи той споделя неговите радости и скърби, неговите копнежи и въжделения, неговите тревоги и вълнения, неговите възторзи и горчивини… Тази страна от творчеството на Вазов му спечели правото да бъде признат за народен поет.
Проф. Иван Шишманов: „Иван Вазов събираше като грамаден фокус в себе си светлинните лъчи на миналото, за да ги отрази веднага след това на всички страни, пречупени през призмата на неговия богат дух…Така, че човек не би се почувствал неудобно да говори за епоха на Вазов в историята на българската литература.“
Елин Пелин: „Можем ли да си представим какво би било без Вазова от Освобождението насам? Какво празно щеше да бъде цялото това време, колко просто и безсъдържателно! Защото, от тогава и до днес не се роди друг мъж по-силен, по-характерен, по-светъл и по-талантлив, който да носи и да запечати така неуклонно, така ритмично и така завършено всички борби и идеали на тая епоха, всичката й гордост от сенките на миналото, всичката й вяра в бъдещето, всичката й наивна радост и трагична скръб в настоящето.“
Стилиян Чилингиров: „Настъпят ли мигове на изпитания народни, на народни подвизи и слава, душата му се разтваря да побере всички стонове, възторзи и сияния, за да ги отрази по-силни, по-мощни, по-светли. С оная сила и с онзи блясък, който може да ги предаде трайно на поколенията, та ведно с нас да преживеят и те еднакво нашите страдания и нашите радости.“
Михаил Арнаудов : „Не се ли виждаше принуден сам народният поет Иван Вазов да протестира – с правилно прозрение в приемствеността на поколенията, приемственост психологическа и биологическа, – дори за забравата на древното българско минало. „Нима, питаше той в 1910 г. с оправдано възмущение, нашите национални и политически идеали нямат корена си в дълбоката старина, която ни ги е предала като скъпи завети, в които се възпитава народното ни съзнание, в които духът ни расте? И може ли да се тури рязка граница между миналото и настоящето?… Политическите учреждения загиват, но душата на народа остава жива, с всичките си добри и лоши проявления… Историята се движи по един незиблим закон, във връзката на събитията има страшна логика. Историята на миналото е едно огледало, което обяснява настоящето и отражава бъдещето… Тя е пълна с дълбока поучителност.” Така мислеше Вазов за стойността на миналото като школа за настоящото, когато трябваше да оправдава своите исторически драми и романи, от които говори страстен зов за опомняне на общество и водачи, за повишаване на грижите им за държавна уредба и всестранно въздигане на народа ни. И той беше прав, като посочваше възвишени примери на любов към народа, на граждански добродетели, на самопожертвуване за отечеството – още в българското царство от преди пет века.“
Любомир Андрейчин: „Като писател реалист и демократ, надарен с твърде плодовит и разностранен талант и изразител на положителните и прогресивни идейни традиции на Възраждането ни, Иван Вазов е изиграл огромна роля в процеса на изграждането и развоя на нашия книжовен език. Не трябва да се мисли, че тази роля на Ив. Вазов в областта на езика произтича само от характера и значението на литературното му творчество. Тя се дължи в голяма степен на съзнателното му и активно отношение към различните въпроси, свързани с практиката и с устройството на книжовния ни език. Макар и самоук в областта на филологията, той е притежавал значителна езикова култура. Няма у нас друг писател, който да е изразил толкова ясно, определено и конкретно своето становище към въпросите на езиковата ни практика и езиковото ни строителство. Положителен фактор в неговата езикова дейност е и дълбоката му и възторжена обич към родния език.“
Георги Мишев: „Мисля, че ние, българите, подсъзнателно носим в себе си по нещо от творбите на Вазов. Единственият му конкурент е, навярно, Ботев, но Вазов още приживе е бил наречен народен поет – най-великото звание за един творец. (Друг въпрос е, че половин век, през режима на „народната власт“, думата народен бе умъртвена от прекомерна употреба за щяло и нещяло.)“
Поклон, майсторе!