Лира Литературно-рекламна Агенция
С Алек Попов говорим сериозно за смешната „Мисия Туран“
Всеки негов текст се превръща в явление, независимо дали е разказ, есе, сценарий за филм, радиопиеса, или роман. Сред многобройните отличия на писателя Алек Попов са „Орлето“ и „Цветето“ на Хеликон, които по два пъти му присъдиха в годините жури и публика.
Новата му книга още проправя пътя към успеха си, като мисията която преследват главните ѝ герои – трима всеотдайни учени, по наш тертип все роднини или съмишленици. Половината свят прекосяват възрастен професор антрополог, неговата дъщеря и асистентът му, за да дирят автентични българи в степите на Азия, и там сред ориенталската екзотика на черепи, кожи, билки и шамански ритуали, с коне и камили, в ръждясалите отломки на една бивша съветска република, се разиграва комедия, съизмерима с най-добрите постижения на киното и литературата. От египетското приключение на Наполеон до Индиана Джоунс или пътеписите на Евлия Челеби през „Мъртви души“ на Гогол чак до онзи хубав филм – “Кавказката пленница“, асоциациите са много. Преди да стигнем до интервю с Алек Попов, аз поне си мислех, че след „Бай Ганьо“, „Мисия Туран“ е най-адекватната към своето време и българската народопсихология сатира. Прочетете я!
– Господин Попов, двайсет години след романа „Мисия Лондон“ за „Мисия Туран“ нарочно ли избрахте противоположна дестинация като Централна Азия?
– По-скоро посоката ме избра. Винаги съм имал интерес към Изтока, с неговите пазарища, безпорядък и шарения. Ориенталската кухня ми е любима. Доста съм пътувал, както на Запад, така и на Изток, но си мисля, че никога няма да се наситя на Изтока. Той е като лабиринт, в който постоянно откривам нови врати, нови усещания и вкусове; лукав, двусмислен свят, в който пътуването винаги носи риск. Рискът да се изгубиш. Всъщност Изтокът е идеалното място за изгубване. Не случайно, пътешествениците, които се отправят към Ориента често са изкушени да забравят кои са, да променят своята идентичност и да се измислят отново, понякога дори да изчезнат, както става в някакъв смисъл и с един от моите герои.
– Вие сте били в региона, чрез който измисляте тяхната държава Туран. Как попаднахте там и ще споделите ли някакъв забавен спомен от мястото на действието?
– До последно си мислех, че мога да мина без това, но съдбата реши друго. В един момент почувствах неустоим зов, който ме пришпори да предприема серия от действия, които в крайна сметка ме отведоха в република Тува. Бях готов да похарча всичките си пари, само за да вляза в кожата на героите си и да извървя поне отчасти техния път. В такива случаи провидението обикновено помага. Беше ми интересно до каква степен ще съвпаднат предварителните ми представи, изградени чрез проучвания и реалният живот. Установих, че всъщност съм бил на прав път, но нищо не може да замени автентичния досег с действителността. Бях поканен на една международна конференция, посветена на етническите проблеми в Централна Азия, подготвих се съвестно и прочетох много приличен доклад. Но истинското познание добих, докато се возех в кола с десен волан, а шофьорът изпреварваше един безкрайно дълъг камион, натоварен с трупи, без никаква видимост и постоянно ме подканяше да следя движението в насрещното платно.
– След завръщането ви от Сибирската степ, замислихте ли се чий потомък сте наистина, казахте ли си: „Ако ще съм на тези древни „българи“, не – благодаря!“ 
– Човек е потомък преди всичко на самия себе си. Понякога казвам на шега, че съм дирил «вътрешния си монгол» – вечния номад, скитника, побрал в себе си необятната пустота на света, но същевременно – и галерия от човешки образи и съдби. В някакъв смисъл писателят е като актьора: влиза в различни роли и за да ги изгради убедително, трябва да владее изкуството да се превъплъщава. Ако застинеш само в един образ, в една поза, рискуваш да изгубиш богатството от гледни точки, конфликти и емоции, които са най-важният източник на енергия в изкуството. Без самоирония, няма и самопознание.
– Меренето на глави на хората в романа има ли научна основа, или демонстрирате с този метод колко лесно се фалшифицира миналото?
– Краниометрията, като част от антропометрията, има известни научни основания, но същевременно е една от дисциплините, с които може би най-много се е спекулирало в миналото. Данните от тези измервания често са манипулирани най-безогледно, за да се подкрепят различни расистки теории. Самият метод и свързаните с него прибори носят определен комичен потенциал, който реших да използвам. Иначе в наши дни на мода са генетичните изследвания. Те също могат да се интерпретират доста фриволно. Истината е, че никой метод не е застрахован от злоупотреби. Хората се смесват помежду си, в това разнообразие е залогът за тяхното оцеляване. Не съществуват чисти раси, а нациите са по-скоро идеологически конструкции. Впрочем доста устойчиви конструкции, които водят самостоятелна борба за живот, досущ като живите организми.
Абсурдът има свойството да не остарява. Една такава книга да е написал човек – стига
– Би ли могла книга като „Мисия Туран“ да промени отношението на хората към някои националистически партии у нас при гласуването на предстоящите избори?
– Едва ли. Книгите работят бавно, с натрупване, а хоризонтът на днешната политическа реалност е изключително къс. Между тях почти няма пресечни точки. Възгледите на хората не еволюират за една нощ, нито с една книга. Но една книга може да отключи процеси на съмнение, които са зреели дълго преди това. Всяка добра книга на практика подрива устоите на статуквото, помага на съзнанието ни да се еманципира от клишетата, стереотипите и идеологиите. Връща ни към себе си.
– Защо все по-често гледаме Историята като изложба от сувенири, ритуали и патриотични песни?
– Да градят митове, после да ги разграждат, е любимо занимание на хората от незапомнени времена. А да сведеш историята до колекция от артефакти е типично за консуматорското общество. Вещите, достигащи до нас от миналото са просто вещи – отломки от потънал кораб. Аз нямам нагласата на колекционер. За мен историята е разказ и действие, а не битоописание. Историческите процеси могат да бъдат схванати само в тяхната динамика. Събития, събития и пак събития. Никой не се интересува от паузите. Макар че животът не познава паузи – винаги нещо се случва, дори под повърхността на безвремието. Задачата на писателя е да разбере какво? Всъщност, това донякъде е задачата и на историка. Историкът трябва да бъде добър разказвач, а не само инвентаризатор на факти, склададжия някакъв…
– Смеехте ли се със съпругата си Деляна Манева, докато се „печеше“ текста на „Мисия Туран“, аз не познавам човек, който да остане равнодушен на хумора му?
– Имаше и такива моменти, разбира се, но си мисля, че по-важно е човек да се смее и след това. Да се връща към книгата, да я препрочита и отново да се смее. Например, когато президентът Налъмбаев казва за своя български колега: „Аз ще го науча как да работи с конституция“. Или сцените с измерването на главите. Или когато Налъмбаев изпраща годежно палто на Косара… Продължаваме да се смеем и досега. Колкото и нескромно да прозвучи, подобни четива в световната литература не са много. Сещам се за десетина такива – захабени от четене томчета с разпадащи се страници и оръфани корици. Но отвътре – живи и свежи! Абсурдът има свойството да не остарява. Една такава книга да е написал човек – стига. За съжаление, критиката рядко оценява значението и мащаба на тези творби, докато авторите им още са живи. Хуморът и сатирата винаги са били подценявани за сметка на трагичното усещане за живота. Но както в изкуството, така и в живота, комедията и трагедията често се преплитат, а парадоксалното разминаване между думи, действия и емоции са в основата на драмата. Общоприета е заблудата, че ако се натрупат едно връз друго купчина трагични обстоятелства се постига някакъв висш смисъл. Дори в трагедиите на Шекспир е пълно със смешни моменти!
