Опитът на един сръбски книжар

Нито е толкова далече, нито е по-различна ситуацията от всяка една книжарница в България, но пък има и чувство за хумор този човек – сръбският книжар Никола Чупич от град Крушевац. Хареса ни колко честно и ведро споделя емоциите от своя 2-годишен опит в професията. Интересно, дали ако му отидем на гости и влезем в книжарницата, в която работи, ще ни посрещне със същия непукизъм. Вижте!

„Търся книга за много специална жена, не знам какво чете, но слуша Лана Дел Рей“. Ха сега, мисли какво да препоръчаш на човека…

Ако сте имали възможност да разговаряте с някой книжар и той почне да ви се оплаква, никога не му казвайте „Стига си мрънкал, поне си сред книги“, освен ако не искате да ви намрази завинаги. Сред хората съществуват определени стереотипи за работата в книжарница, на които робувах и аз, докато веднъж, чакайки на опашка за хляб, не се поогледах и тогава някои неща ми „светнаха“.

Първият мит за книжаря се дължи на неразбирането, че неговото работно място е преди всичко магазин и понеже е заобиколен от камери, той не може да си чете необезпокояван, дори да му се иска.

Друга илюзия, свързана с книжарската работа, в голяма степен идва от нагласата, че хората очакват тази професия да се упражнява от малък процент избрани, елитарни, свръхерудирани, фини и еманципирани създания, които не стъпват по земята. Пълни глупости! В равна пропорция сред тях са и киселите на целия свят физиономии, от които може да чуете мъгляви обяснения, странна интерпретация на книгите или други неща. Ясно си спомням как веднъж се сопнах на един мъж, че нямаме кандилници. Добре де, може би бях малко рязък, на всеки се случва да е изморен. Но не се оправдавам за негативното си отношение към бабичка, заинатила се да намери миксер при нас.

Книжарницата, в която работя, се намира в Крушевац, тя е с огромна площ, дълги стелажи и понякога е невъзможно да следиш всичко, което е изложено. Защото модерните книжарници по необходимост предлагат различни стоки за подарък, паралелно с книгите – плюшени играчки, чаши, бижута, несесери, стикове за селфи, кремове за ръце, портфейли и т.н… Та не ме учудва, щом хората почнат да питат за платове, тапети, глинени саксии… Така ги чувствам някак по-близки, все едно съм част от домакинството им, пък и тия вещи поне ги знам, не се налага да ги уча, нали?

Работата с хора е възможно най-трудното нещо от всичко, което може да ти се случи, и особено вероятността да попаднеш на някой, който не схваща къде се намира.

„Добър ден, имате ли черни кожени поли?“

„Госпожо, тук е книжарница.“

„Знам, поли имате ли?“

Отначало се вбесявах от подобни диалози, обаче постепенно свикнах. Интересно е, че точно тези с претенциите са убедени, че идват на правилното място, с желание, което не търпи възражения. Можеш да изпаднеш в шок, или в размисъл, чудейки се докъде стигат границите на консуматорското общество.

„Здравейте, искам картичка за изказване на съболезнования!“

„Ами няма такива.“

„Как така няма?!“

Веднъж, докато подреждах книгите, се заслушах в разговор между двама тийнейджъри:

„Батка, чел ли си „Чужденецът“ на Камю?“

„Тц, дреме ми на оная работа.“

„Ей, на тоя му дреме за всичко, да знаеш!“

По-точна оценка за известен автор не бях чувал.

Какво ли не случва в книжарницата! За около две години, откакто работя тук, попих гигантска база информация – едва ли енциклопедия „Британика“ може да ми я даде, камо ли Шерлок Холмс да я открие. Аз разполагам с истории, готови за продължение на Хари Потър. Макар че „всяко чудо е за три дни“ и ми късат нервите, не се отказвам от принципа „клиентът винаги е прав“.

Веднъж щях да метна кърпата за чистене по един тип, който ме пита какво е писал Кафка наскоро. Тези идиотщини са забавни и по-скоро са изключения, по правило хората просто искат препоръка.

Най-леко минават случаите, в които клиент се колебае коя книга да избере. Винаги ще помня онзи чичко, дето – държейки две почти еднакви и напълно глупави издания за конспиративни теории, тихо се консултира, кое е по-достоверното. На езика ми беше да отвърна, че повече смисъл съдържат баничките в пекарната отсреща, отколкото въпросните книги, но не разполагам с такава власт, ако ме разбирате.

Да ви кажа откровено, книжарската работа е предимно физическа. Затова си изпразнете мозъка от всякакви тежки мисли преди началото на работното време и го напълнете отново след като приключите.

Приемането, подреждането и опазването на книгите са механични дейности, които се извършват всекидневно и първо трябва да усвоиш тях, за да усетиш после свободата да продаваш. Освен това се налага да дебнеш като полицай, да спазваш новите инструкции, да възпираш дечица, които тичат навсякъде или се возят с ролери, мачкат и чупят каквото им попадне пред очите, а след тях викат изнервени родители.

Стоиш изтръпнал като Леонардо ди Каприо в очакване да ти връчат Оскар, тоест цялата фамилия да си тръгне. Междувременно разбираш, че суматохата не е насочена лично към теб, достатъчно е да изиграеш ситуацията „няма проблем“ и да пуснеш една усмивка, тя оправя всичко.

Но тъкмо си изпратил едните, влизат други…

„Добър вечер!“

„Добър вечер, търся метален бокс!“ (И ми размахва голям юмрук, вероятно за да онагледи размера на артикула).

„Господине – почвам да пелтеча, а колежката ми се свива в ъгъла, – ние сме просто книжарница…“

„Че аз оттам си ги купувам. Но при вас няма, така ли?“

„Ами не…“

„Жалко. Довиждане.“

Чудя се какво ли може да ме изненада. Всъщност, не са ме питали още за ядрено оръжие…

Заклевам се, че всеки книжар си мечтае поне за един ден да стане стендъп комик като Дилън Моран от сериала Black Books. Да има неговата свобода, не само защото той пие на корем и псува на воля…

И последно, към клиентите: „Хора, моля ви, не влизайте пет минути преди да затворим, освен ако спешно не търсите презервативи. Тогава ви прощаваме!

На български материалът подготви Людмила Еленкова

Лира.бг с удоволствие ще публикува гледни точки към професията и на наши книжари