Начало / Интервюта / Георги Тошев: Започнах да събирам късчета България

Георги Тошев: Започнах да събирам късчета България

В началото на есента в „Хеликон – Търговище“ гостува Георги Тошев. Той е известен с документалните си филми по БНТ и БТВ. Работил е на свободна практика в различни медии, като най-дългият му период е във вестник „24 часа”. Бил е в екипа на „Мюзик Айдъл”. Георги Тошев е и пътешественик – епизодите на научнопопулярната поредица „Непознатите” са заснети на четири континента в различни градове. Пред надошлите гости в книжарницата журналистът разказа повече за биографичните книги, които е посветил на големите български актьори Стефан Данаилов и Катя Паскалева, за срещите си с АББА и филмът „Мамма мия”.

Разговорът води книжарят Борислав Курдов.

20180901_171922

Г-н Тошев, предлагам да започнем с „Романът на моя живот“ – книгата за Стефан Данаилов. Разкажете ни повече за срещите си с големия актьор, какво остана извън кориците на книгата? С какво ви впечатли или изненада той?

Когато започвах тази книга, не бях много сигурен дали е по-лесно да пишеш за хора, които вече ги няма и не са сред нас, или е 210547_bпо-трудно да пишеш за хора, които са сред нас, които толкова добре познаваме или поне всеки един от нас има представа за тях. Много трудно започнах, въпреки че Стефан Данаилов е имал покани от различни колеги през годините, които са искали да напишат неговата биография и всъщност ние никога не сме били близки с него. Например и до ден днешен аз съм близък с Невена Коканова и сега подготвям обновено издание за нея, което предстои да излезе през декември, с много нова информация от първа ръка. Идната седмица заминаваме заедно с дъщеря й и с нейни приятели на Чумаци – едно място в Еленския балкан, където Невена обичаше да прекарва последните години от живота си, за да я почетем.

Но да се върнем към Стефан.

Когато отидох при проф. Данаилов и му казах: „Имам идея за вашата книга”, той ме попита: „Как си я представяш?” Аз му обясних и той каза: „Да”. Това беше най-бързото „да”, което съм получавал, но оттам насетне започна онзи труден процес да намерим баланса между един наистина много богат живот, какъвто е животът на проф. Данаилов, да отсеем по-важните моменти от него, защото иначе можеше и да се превърне в латино или турски сериал, в който да има толкова много лични истории, романтични, любовни, и филмови, и политически и още, и още…

Заминах – той има един малък апартамент на морето – и там започна нашата борба – само двамата, защото аз там за първи път разбрах, че да си спомняш може да е удоволствие, но може да е и проклятие, ако имаш живот като този на Стефан Данаилов, в който има от всичко по много. Няколко пъти си казвах „Няма да правя тази книга”. Защото за мен най-важното беше, когато човек с мащаба на неговата популярност в България, не трябва да скрие нищо, не трябва да се прикрива нищо, не трябва да се премълчи нищо и всичко това трябва да бъде казано много честно. Още повече когато си на една красива възраст, каквато е той; няма от какво да се страхува; няма от какво да се бои; да се срамува. Защото в крайна сметка всеки един от нас сам разписва собствения си живот.

За мен един от най-големите комплименти като журналист е именно това доверие, което той ми даде, което не е дал на много по-близки до семейството му хора – известни журналисти, уважавани колеги. Незнам как стана, не знам как той каза „да” на мен и как минахме през всичко това, но след това беше битката, защото исках тази книга да бъде като неговия живот – той е лесен човек, той е открит човек и тази книга трябваше да се чете лесно. По принцип, аз казвам, че не съм писател, а съм журналист, който разказва истории. Нямам таланта, който има например Георги Господинов или Захари Карабашлиев – хора, на които това е професията им и те са много талантливи писатели. Аз по-скоро съм събирач и разказвач на истории, но това не е нещо странно, по света едни от най-популярните книги са написани именно от журналисти. В крайна сметка, по-трудно като че ли беше накрая да намерим баланса и съм много щастлив, защото тази книга се продава изключително успешно. Като това не е комплимент към мен, това е комплимент най-вече към Стефан Данаилов и към целия екип, който я направи. Според мен когато се правят книги, те трябва да изглеждат както най-добрите такива.

20180901_173746

За мен беше изключително важно книгата да изглежда елегантно. Но и всичко, което го пише вътре да бъде казано от него. И когато правих тази книга, а преди това и книгата за Наум Шопов държах всичко да бъде достоверно. Наум Шопов, който не даваше интервюта, когато ме повика при себе си, предусещайки, че си отива от този свят, ми каза „Давай” и аз попитах „Защо”. „За да не си измислят един ден, когато мен ме няма” – беше ми отговорил той.

Стефан Данаилов не е толкова публичен вече. Той е в една възраст, когато си много по-самотен, телефонът не звъни по онзи начин, по който е звънял до преди пет години, загубил много близки хора. И изведнъж след месеци самотен живот ти се срещаш с тази наистина всенародна любов е нещо изумително.

За мен тази среща беше изключително важна по две причини. Първата е как се удържа на тази популярност, защото той става популярен на 27-годишна възраст и на 75 г. продължава да бъде един от най-известните българи.

А другата е, когато го попитах, коя е най-голямата ви грешка в живота, професоре. Той ми отговори: – „Трябваше ми повече от 65 години живот, за да разбера, че не бива да искаме да се харесваме на всички“.

Това е причината поради която той трудно преживява историите около сина му Владимир и вмъкването на неговата личност в политическото пространство – една история, която той описва в книгата.

В книгата разказва и за отношенията си с някои от най-красивите, любими български актриси, по един много джентълменски начин, което му прави чест. Защото той нищо не скрива, но го прави по начин, който е наистина достойно – хем да задоволиш любопитството, хем да запазиш уважение към тях. Любовта, с която той говори за тези екранни партньорки, към които той не е бил безразличен, а доколкото разбирам и те към него, показва това уважение, което е много хубаво когато от виждаш от толкова известни и популярни личности.

Г-н Тошев, направи ми впечатление, че книгата за Катя Паскалева е много светла, бяла… Такава ли беше и самата актриса?

– Радвам се, че сте го забелязали – аз исках именно това – книгата да бъде светла.

197912_bКнигата за Катя Паскалева има странна история. Аз написах книга, която не публикувах и месец и половина преди да предам ръкописа получих (тъй като Катя няма наследници) от нейни близки приятели три кашончета, които се съдържат в Държавния архив, което е всичко останало от Катя Паскалева. Аз познавах Катя, бяхме приятели и дори съм играл неин син в една постановка преди години. Имахме много хубави отношения. Катя беше нестройна душа, един изключително раним и свит човек и това ако не я познаваш, а само гледаш филмите й, никога няма да го допуснеш. Ако Невена Коканова е първата дама на българското кино, то Катя е най-неистовата българска актриса. И ще ви дам примери с филми които сме гледали: „Козият рог” – да си толкова млад и да изиграеш нейната роля е чудовищно; „Вилна зона”, където е ужасно млада, но играе по-възрастна еснафка и много други.

Но да се върнем на книгата. Когато започнах да събирам тези бележчици, които тя е писала, аз разбрах, че нямам право да разказвам за Катя – това което бях написал, събирайки собствени впечатления, впечатления от приятелите й, а трябва да започна с всичко онова, което самата Катя е била написала. Тя си отиде от рак на гърлото. И в последните си месеци тя не говореше, а пишеше бележки. Тези бележки аз вече притежавах. В това също има нещо съдбовно. Първата й филмова роля е на няма жена, на безмълвна героиня. Това е всъщност първият й филм – „Краят на песента”, в който играе с Васил Михайлов. Последната й житейска роля също е на безмълвна.

И когато подредих този пъзел се отказах от ръкописа, който бях написал. Записах се на един курс за креативно писане на документални филми в Лондон, четири дни. И след това вече имах друго решение, а именно да издам тази книга, която за разлика от други книги да бъде много светла, да е решена в бяло, да е лека – такава, каквато беше Катя: с изисквания, но без претенции – като личността й. Тя живееше по един нестроен начин и във взаимоотношения със своите героини.

Затова и заглавието дойде накрая – „Жените в мен”. Защото в нея живееха много и различни жени. За разлика от Невена, която все пак имаше семейство и животът й бе доста по-различен, при Катя животът бе нейните роли, нейните приятели и нейната самота. Тази книга говори с гласа на Катя Паскалева и аз мисля че това е много ценно, много трудно, но много автентично и вярно – да я прочетем такава каквато е била и така както тя се е изразявала.

Стефан Данаилов също се изразява по този начин, какъвто е в книгата, но там е по-лесно, защото ако ми каже някоя глупост аз му казвам „Да, да, това няма да го напиша посмъртно” и почваме с него да се смеем. А Катя я няма – имам само тези нейни бележки. А това бяха буквално салфетки, листчета, тефтери, на гърба на пиеси, които е играла и на сценарии, тя си е писала разсъжденията за живота. Има много бележки, писани в болницата, някои от които си пазя и до днес, писани лично до мен. Тя си имаше едно тефтерче, един молив и тя просто ни пишеше. Тя разговаряше с тези, които бяхме допускани, с тези бележки. Също един много красив начин да кажеш „Сбогом” на този живот, на хората, които го населяват и да продължиш някъде там, където навярно е сега.

20180901_170908

Когато ме питат защо правя тези книги, аз винаги отговарям, че на мен винаги ми е липсвала събраната национална памет и във времето в което живеем, когато много се спекулира какво е България, за мен е много притеснително когато България за някои хора е да развееш байрака, да сложиш потурите, да си татуираш Левски и Вазов, но да не можеш да ги цитираш обаче, и цялото това празнословие, което ни залива е на псевдопатриоти. А България всъщност това е да съберем онези късчета национална памет – музика, кино, големите имена на българската сцена.

– Можем ли, г-н Тошев, да кажем, че АББА е вашата тийнейджърска любов? Разкажете ни повече за Вашите запознанства с членовете на групата и как се стигна до книгите за тях и за филма „Мамма мия”.

– АББА съм ги открил още като дете. В последните години те са евъргрийн. 214081_b

Бях в Лондон на представянето на филма. Реших да разкажа сбито историята на мюзикъла и на двата филма и същевременно да продължа разказа си от там, където свършва първата ми книга – до края на групата. А тук разказвам и показвам в снимки, някои от които са изключително ценни, тъй като са ми лично предоставени от членове на групата, какво се случва с АББА след 1982 г., с личните животи, с професионалната кариера на членовете на групата, преди отново АББА-манията да избие така както избива.

За мен да се ровя в историята на толкова популярни и обичани от мен артисти винаги е било нож с две остриета. Дали ще съумея да кажа всичко от една страна, а от друга като човек на когото времето все не достига не искам да бъда много бъбрив – хем да има любопитен разказ, хем да има и какво да се научи. Хубаво допълнение към историята на АББА и към феномена, който мюзикъла „Мамма мия“ предизвиква в цял свят.

Снимки: Борислав Курдов, „Хеликон-Търговище“

Прочетете още

213755_b

„Загадката Анри Пик“ – какво сънуват неиздадените книги?

Елица Матеева „Париж е идеалното място да провалите живота си“- този афоризъм на Емил Чоран …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *