Лира Литературно-рекламна Агенция
Валентина Седефчева е преподавател по южнославянски литератури и езици във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Поканихме я като преводач на книгата „Приятелят на Кафка“ от хърватина Миро Гавран, а и за да почерпим информация „от извора“ на съвременната славистика в България.
Разкажете ни за Миро Гавран, ново име ли е той за българската публика?
Миро Гавран е един от най-популярните съвременни хърватски автори, както в Европа, така и у нас. На българската театрална публика той е познат още от деветдесетте години на миналия век, с първата си драма „Антигона на Креон“ и оттогава пиесите му не спират да се играят на софийските и извънстоличните сцени. Дори и в момента любителите на това изкуство могат да се потопят в атмосферата на реални и фикционални сюжети, събития и образи, пресъздадени по текстове на Гавран. Книжният пазар също участва активно в презентирането на хърватския автор. Периодично се появяват негови романи и разкази, които представят не само твореца Миро Гавран, но и допълват картината на съвременната хърватска литература в България, част от която е „Приятелят на Кафка“. Затова можем да кажем, че авторът в никакъв случай не е ново име за българската публика, която следи живота на южнославянските творци.
А кой е приятелят на Кафка?
Заглавието „Приятелят на Кафка“ звучи особено предизвикателно. То директно отпраща към фигурата на един от емблематичните автори на ХХ век Франц Кафка. Едва на втори план се появява мисълта за приятеля на Кафка и кой е той. Така опитният писател, спечелил вече вниманието на публиката, може да се впусне в пресъздаването на история за една не толкова популярна личност, каквато е Макс Брод. Той също, както знаем, е реален творец и част от пражката литературна школа, но по една или друга причина, останал в сянката на своето знаменито обкръжение. В книгата Брод е главен персонаж и разказвачът, който тъче сюжетната нишка, а основната тема е неговото безрезервно и безкористно приятелство към Кафка, описано в не една драматична сцена. Силно разтърсваща е моралната дилема, пред която Кафка изправя Брод, с предсмъртното си желание, приятелят му да изгори всички негови ръкописи. Тук говорим и за реален факт, известен ни от биографията на Кафка. Гавран много живо и емоционално, с опита си на драматург, предава този момент и душевното състояние на Брод. Читателят като на сцена може да си представи и преживее дадения епизод. И в това е силата на Гавран, даже и прозаическите текстове да представя по драматургичен начин, със сценична пълнота и образност. В този роман Брод се разкрива и като визионер, който има способността да съзре и оцени таланта у другите, безкористно да им протегне ръка и да проправи път към публиката.
Може ли да преодолее читател, несвикнал с философската проза, текст за такъв сериозен тандем – Макс Брод и Кафка?
От една страна, присъствието на Кафка в заглавието на книгата може да се приеме като литературен похват, който подготвя читателите за срещата им с безнадеждната и пропита с дълбок песимизъм същност на екзистенциализма. Наличието на личността на Макс Брод още повече засилва очакването за сблъсък с философската проза. От друга страна, в романа са изрисувани реални личности, разказани са истински събития от техния живот. Пресъздадена е автентичната атмосфера от двайсетте години на миналия век с литературните кафенета и клубове на Виена, Прага, Берлин, в които тогавашните интелектуалци са споделяли, спорили разгорещено и създавали естетическите модели в изкуството. Но това не е нито философски, нито документален или исторически роман. Гавран преработва фактите според неговата представа за художественост и според собствения си творчески замисъл за необичаен и убедителен сюжет.
Очакваме тухла, всъщност книгата е в малък формат. Какъв е сюжетът й?
Да, ще обърна внимание на синтезираната форма на книгата. Изреченията са съвсем кратки, в повечето случаи прости, нещо което не е необичайно за текстовете на писателя. От друга страна, обемът на самия роман също е сведен до минимални размери, това вече не е характерно за останалите романи на Гавран. Той сякаш, воден от принципа на минимализма, че по-малкото е повече, изгражда пълноценен сюжет, в който отделните действия не галопират през страниците, бързайки да стигнат близкия финал, а се развиват с темпото, което изисква описваният епизод. Тук ще преживеем еротичните мигове на Кафка и Брод с невъзможните им любови, една от които е с чешката писателка и журналистка Милена Йесенска. Ще станем свидетели на страстните и чувствени сцени между майката на Кафка и Брод. Ще видим взаимоотношенията в семейството на Кафка. Ще потънем в атмосферата на интелектуална Европа. Ще се срещнем с автентични и завършени в своя психологически портрет герои. И всичко това е разгърнато в един много ограничен обем. Обикновено, когато сме в съприкосновение с хубава книга, ни се иска, тя да не свършва. И „Приятелят на Кафка“ наистина не свършва с последната страница, понеже, докато я четем на един дъх, нямаме време да осмислим моралните казуси, пред които са изправени действащите лица и начина, по-който те избират да се преборят с тях. Това става едва когато затворим романа. Тогава ние продължаваме да го четем в себе си. Ето, в това е силата на кратката форма у Гавран и това го прави ценен писател.
Какви теми обхваща в творчеството си хърватският писател?
За това колко са добри произведенията на Гавран, говори не само броят на езиците, на които те са преведени – вече над 35, но и многобройните национални и международни театрални и литературни награди, които той непрестанно получава. Ще отбележа едно от всички тези отличия – „Европейска школа за изобразяване на европейските ценности в литературата“. Този приз много конкретно разкрива тематиката в текстовете на автора. Те не са дълбоко философски прозрения или интелектуални съждения, а са посветени на моралните и етични проблеми, вълнуващи отделната личност, изобразяват общочовешки ценности като приятелството, любовта, честността, чувството за дълг, предаността, достойнството, вярата в божественото начало и човешкото съзидание, взаимоотношенията между мъжа и жената и т.н. И понеже Гавран е преди всичко драматург, можем да цитираме неговите думи, които са валидни за цялостното му творчество: „Драматургът не е нито философ, нито поет, нито есеист, нито журналист. Драматургът трябва да е драматург. Трябва да познава и живота, и театъра“.
Вие превеждате и от сръбски, и от хърватски. Има ли политическа тенденция да се разграничат двата народа, като умишлено променят езиците си?
Политиката, за съжаление, се превърна в неделима част от всяка сфера на живота. Безспорен факт е, че именно под влияние на възникналите политически обстоятелства след разпадането на Югославия, сърбохърватският с неговите езикови варианти, се раздели не на два, а на няколко езика. Близостта – лексикална, синтактична, фонетична и морфологична – понякога е толкова голяма, че в по-малки текстови или изреченски структури трудно маже да се отличат езиците. Различия между тях, разбира се, има, както и докато бяха едно цяло. Тръгвайки по своя самостоятелен път на развитие, отликите между езиците постепенно ще се задълбочават, но знаем, че за това е нужен дълъг период от време. Хубавото е, че мислещите хора не се поддават на провокативните предизвикателства на политиката и оценяват литературните творби според реалната им художествена стойност и универсална значимост. Затова издателствата от различните бивши републики на Югославия без значение от националната и езиковата принадлежност на даден автор отпечатват неговата творба. А иначе различия между сръбския и хърватския народ съществуват още от заселването им на Балканите, заради различните територии и съседи, които заемат и имат. По-късно през Средновековието, с акта на приемане на християнството от Цариградската патриаршия и Римската кория отликите продължават и те определят до известна степен индивидуалните особености в развитието на историята, изкуството, културата, народопсихологията на сърбите и хърватите. Разликите в езиците им може би са най-малката причина за разграничаването им едни от други.
Какви студенти записват тези специалности, които са с традиция у нас, но все пак остават непопулярни?
Някои от студентите са привлечени от принадлежността на сръбския и хърватския език, литература и култура към славянската общност, която е част от европейската цивилизация. Други са изкушени от близкото родство между южнославянските езици и посвещават обучението си на изследване на идентичното между тях. Трети търсят присъствието на екзотичните черти у тези култури, въпреки териториалната ни и родова близост. Четвърти, които са малък брой, но все пак ги има, са с ясно предначертан план за своето професионално бъдеще и целеустремено се впускат в дебрите на литературоведската и езиковедска южнославянска наука. Разбира се, винаги има и такива, които чистата случайност е довела в сербокроатистиката. Едни от тях решават, че не това е техният път на развитие и напускат специалността, а други остават, запленени от богатството, разнообразието и стойността на културите от южнославянския ареал, които до този момент са били непознати за тях.
От позицията на филолог, смятате ли, че за Балканите още може да се говори като за едно цяло, не сме ли твърде различни нации, въпреки клишетата за еднаквия ни темперамент…
Балканите, както всяка друга територия, която обединява различни държави, нации, етноси и религии, е едно много пъстро като психологически нагласи място. Вероятно само брюкселските политици, от тяхната геополитическа гледна точка, възприемат Балканите като едно цяло. Ние, които не просто населяваме, а пълноценно, ежедневно обитаваме това пространство, не живеем с наивността за нашата еднаквост. Напротив, във филологическите среди, на научни форуми, все по-често говорим за различията помежду ни, това което ни отличава от близкия друг, отколкото за подобията ни. Това е начинът да отстояваме своята идентичност не на балканци, а на древни народи, които са градили през вековете европейската култура с уникалните си и неповторими постижения в различни сфери на науката и изкуството. Общият южнославянски корен поставя белега на еднаквостта върху част от нас, но всяка една етническа група носи своите специфики, които, още в началото на ХХ век, сръбският етнолог Йован Цвиич, макар и доста пристрастно, на места и емоционално, е описал в изследването си „За балканските психологически типове“. Струва ми се, че колкото повече се стараят да ни превърнат в едно цяло, ние толкова по голям отпор оказваме срещу подобна унификация. Но истината е, че когато хората са обединени, имат много по-градивна енергия. Затова Милош Църнянски, един от класиците на сръбската литература, коментира с болка верското разделение на славяните и твърди, че много по-благороден и морален облик би имала Европа, ако този религиозен разрив беше избегнат. Вероятно, същото бихме могли да кажем и за разрива между държавите и езиците на Балканите.
Разговора води: Людмила Еленкова
