Марин Троянов: Конфликтите не се решават с насилие

12.10.2020 Интервюта

В своята нова книга – сборник с разкази под заглавие „Когато падне мракът“, Марин Троянов натуралистично описва последиците от военните конфликти през 90-те в бивша Югославия.

Авторът участва във възстановяването на много страни от тогавашната федерация, а днес реконструира отделни късчета памет за прекършените съдби на хората. Освен че има история за всяка точка по света, където професията му на инженер го е водила, Марин Троянов е познат и като баща на писателя Илия Троянов. Ето какво каза той, специално за Лира.бг.

-Господин Троянов, как се отнасяше местното население към вас, в онова смутно време, щом узнаеха, че сте от съседна държава, още повече българин?

-Прекарах над 14 години като координатор на немската хуманитарна помощ на територията на бивша Югославия, от 1992 г. до 2007 г., в Хърватия, Босна и Херцеговина, в Косово и Сърбия. За местните хора бях представител на немската държава и те ме посрещаха с уважение и респект. Фактът, че съм роден в България, улесни контактите ми с тях, защото бързо научих езиците им, а това им беше приятно. Не помня някой да е намеквал, или да се е шегувал с моя български произход. Освен това се учудваха, че един чужденец е успял да получи такава висока позиция в немската организация. Отношенията ми с представителите на всички етнически групи бяха отлични. Навсякъде се разделихме като добри приятели.

-В своя сборник описвате едни експанзивни хора, поставени при трагични обстоятелства, в потресаващи ситуации. Май не ви се е наложило да ги измисляте?

-Ситуациите са истински и подобни трагедии са се разигравали многократно. Героите са измислени от мен, но в реална среда, която аз добре познавам. Да, разказите са потресаващи, но това беше горчивата действителност за стотици хиляди хора. А експанзивният характер на някой от персонажите и тяхното поведение могат да се обяснят с екстремните ситуации по време на конфликти. Оказа се, че тогава мнозина губят човешкия си облик и се превръщат в примитивни същества. Войните променят хората и то не в положителен смисъл. Имаше и далеч по-жестоки ситуации, които съм виждал, но не разказах, например снайперите по улиците на Сараево…единственото малко хубаво нещо беше хората да узнаеха, че техни приятели, близки или познати не са пострадали, да намерят храна или вода. Затова книгата е зов към тези, които още си въобразяват, че конфликти могат да се решават с насилие.

-Това ли имате предвид под думата „мрак“ в заглавието?

-Мракът, както казвам в разказа „След бурята“, е злото, което носи всеки въоръжен конфликт, а особено този съсипа ежедневието на хиляди хора, разруши домовете им, на някои отне дори живота. Югославяните си имаха съвсем сносен живот, вярно, в една изкуствено създадена държава, но тя все пак функционираше и имаше много преимущества, за разлика от останалите страни в бившия социалистически блок. Доста години след Втората световна война изведнъж се спусна такава зловеща действителност, такъв мрак, такава нова война, че хората бяха шокирани – последвалите години бяха свързани с неимоверни мъки за преживяване.

-Имате ли обяснение как се стигна до разпадането на Югославия, някои смятат, че е план на Великите сили?

-Разпадането на Югославия, възникна по политически, националистически и икономически причини, и за това не са криви Великите сили. Те могат да се укоряват за това как се отнесоха към враждуващите фронтове след като избухнаха конфликтите, и тяхното поведение, особено на САЩ, може да се опише като поредица от фатални грешки.

При една по-умна политика на Великите сили много човешки животи и материални щети щяха да бъдат спестени.

-Вие сте били там и през 1995 г., когато бе подписано Дейтънското мирно споразумение, как го приеха хората?

– Отначало с облекчение, защото се нормализираше живота, отваряха се пътищата, нямаше ги военните пунктове (в Босна дотогава беше ужасно да се пътува). С този мирен договор се улесни и нашата работа и животът на тези, на които бяхме пратени да помагаме. Обаче хората, които познаваха бивша Югославия и Босна конкретно, се опасяваха, че това е временно примирие, което няма да донесе истински мир. Принудителното подписване от страна на Туджман и Милошевич, прекрати безсмислените битки, но не реши бъдещето на тази територия. И до днес Босна и Херцеговина е страна, която е разделена на етническа основа, политически, културно и икономически. Република Сръбска гравитира към Белград, Западна Херцеговина към Загреб. Босанците са оставени сами да балансират в тази невъзможна комбинация.

-Ето че неотдавна Сърбия и Косово подписаха договор за нормализиране на икономическите си отношения, на среща, на която присъства и президентът Тръмп. Това все още не означава признаване не независимост на Косово, но не е ли крачка напред?

-Последните опити на американската администрация са напълно безнадеждни. Тези споразумения, подписани във Вашингтон са един фарс, предзизборна кампания на г-н Тръмп. Никой в Белград или Прищина не очаква конкретни резултати. А ако след ноември начело на Америка застане друг президент, подписаните документи няма да имат никаква стойност. За Сърбия Косово е загубено, нито едно правителство в Белград не би рискувало да го признае, макар че Западът и световната общественост вече са на страната на косоварите.

– В Босна ли хвърлихте най-много ресурси за помощ, там ли бяха най-страшните жертви?

-В Босна и Херцеговина в по-малък мащаб се манифестират основните проблеми на голямата многонационална Югославия – тя е пъстър килим от три етнически групи. И когато националисти започнаха да делят територията на етническа база се стигна до „чистене” на земи от „чужди” хора, което доведе до много жертви и преселване на хора. Затова и там се хвърляха най-много средства. От там дойдоха и стотициге хиляди бегълци в Западна Европа по време на войната. Босна пострада най-много от този конфликт.

-Минали са едва трийсетина година от него. Но онези, които са били в активна възраст тогава, преживели са го и всичко помнят, какво разказват на децата си днес?

– Зависи къде си. В Босна и Сърбия почти не се говори по този въпрос. Има демократични дружества за правата на човека, съвети, съюзи от интелектуалци, които се опитват да се връщат в това минало, но те са малцинство. Мои немски колеги са установили, че има едно премълчаване, фалшифициране, пренаписване на историята. Те бяха в Централна Босна по проекти, свързани с финансиране на училища и бяха ужасени, как в едно село от босненска страна Историята се предава по един начин, в хърватската част по друг, в Република Сръбска по съвсем трети. В три различни версии днес се учи историята на бивша Югославия и разпадането й.

Може да си представите, как се програмират съвременните млади хора, как в главите им се посяват семената на нов раздор и те растат в мъгла от информация, която в бъдеще едва ли ще ги направи способни за мирно съвместно съществуване.

– „Когато падне мракът“ е петата ви книга. Миналата година издадохте не по-малко любопитната „Сказания за един род“. Вярно ли е, че сте потомък на Крали Марко, или поне легендите за него в Троянския край се свързват с вашия – Балювия род? На шега ще ви припомня, че сърбите също имат претенции върху Марко Краљевич … сега да не се въвлечем в международен конфликт заради този юнак

– В книгата „Сказания за един род” проследявам историята на едно семейство в периода между началото на 18-то и края на 19-то столетие. Корените са им в Охрид, а родът се утвърждава в Троянския Балкан. Легендите за Крали Марко и други юнаци от далечната история не трябва да се вземат сериозно – както много такива легенди. За мене поуката от тези сказания, е че повечето от нас – славянското население на Балканите – имаме сродни корени, езици, традиции и обичаи, дори общи легенди, и трябва да живеем заедно и в мир. Не трябва да се поддаваме на националистически крайности, които не водят до нищо добро. Опитал съм се също да подчертая, че тези наши предшественици, въпреки че не са били толкова добре образовани и откъснати от света, са почитали общоприети добродетели в тогавашното общество – нещо което липсва на много от нас на Балканите днес.