Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Преди месец ни умря котето. Казвам коте, защото макар и над двайсетгодишно, то беше дребно, същински котешки бонсай. Дори счупената му сиамска опашка, спомен от расовите му предци, не го правеше да изглежда по-високо или поне малко по-дълго. Името му бе Уети.
Беше се появило като плод на непрестанните ухажвания на по-възрастния му брат към майка си Марта. Тази неприлична любов донесе на белия свят Уети в края на детеродния й период, когато съпротивата й бе вече вяла. Така брат му Мич му стана баща и същевременно негов брат и дядо, защото хем и двамата бяха синове на Марта, хем Мич й беше и съпруг, а тя – майка на сина му. Но това често се случва в котешкия свят. И по-рядко – в кралските династии.
Уети бе патологично мълчалив и никой вкъщи не можеше да се похвали, че бе чувал гласа му. Какво е имало в малката му главица само той си е знаел, но не издаваше и звук – ни в мигове на страдание, ни на предполагаема радост. Безмълвно прие и смъртта на майка си. И чак когато, години по-късно, неговият брат, баща и дядо я последва, изпружил крака до тръбите на парното в банята, той даде воля на чувствата си. Мяучеше ден и нощ и скръбта му до такава степен ни опъваше нервите, че малко оставаше да го изхвърлим на улицата.
С времето той се укроти. Само понякога – в часове на нетърпима самотност – надуваше гласни струни и, ние, приели орисията си, го оставяхме да се настрада и да му мине.
Ала удари и неговият час. Той все по-рядко излизаше от ъгъла си до тръбите, все по-неохотно близваше от купичката си и ребрата му под увисващата козинка се провиждаха като клавиши на пиано-играчка. От един момент нататък мяученето му стана по-дрезгаво и протяжно, после секна. Той легна на една страна, притвори мълчаливо очи, оставайки дни и нощи наред в тази все по-неподвижна, примирена поза. Докоснех ли главицата му, усещах на дланта си хлад и само лапичките му току притреперваха, колкото да покажат, че искрицата в него още мъждука. Накрая, победен, притихна.
Погребахме го със сина ми, който го уви в парче бял плат, отсреща в гората, под бора, където го чакаха майка му и…Мич. Синът ми изравни гробчето с мотиката, засипа го с камъни и това бе всичко.
Не, не бе всичко. Дни и седмици наред аз продължавам да затварям вратата към хола, да не би на Уети да му хрумне да влезе там и да направи някоя миризлива беля. Както и нощем не светвам лампата в банята, за да не го събудя.
Оставихме Уети да изтърпи последните си мъчителни минути, без да му помогнем. Бяхме приспали кучето си Шао и знам, че и така не се чувствах по-добре. Оправдавах се с мисълта, че Друг е отговорен за тези неща и няма причина аз да изпитвам вина. Не че успях напълно.
Пиша тези редове, защото си мисля, че разликата между нас и котките е най-вече в това, че те не умеят да запечатват във времето миговете от своя живот, докато ние поне се опитваме. Бих казал дори повече – ние сме на този свят, за да описваме съдбата на котките. И покрай тяхната, както винаги правят летописците – частично и крадливо, и своята.
