Романът на Уилям Текери е истински дар за хора, които ценят себе си, езика на литературата и времето, в което живеят
Обемистият том от над 900 страници ще намерите в луксозно издание на Хеликон и в оригиналния превод на Нели Доспевска. Препоръчвам на всеки, без да се плаши да влезе в този текст, да преодолее няколко страници и да се остави на пищния изказ на Текери, който нататък естествено ще го повлече. Ако измерим своя умствен капацитет и човешки ценности по онези от 19 в., ще разберем защо „панаир на суетата“ е останал нарицателен израз и до днес. Текери създава творбата си на 34 години, когато вече е набрал опит като журналист, затова тя излиза първо на части, в подлистниците на хумористичното списание „Пънч“. Писателят я нарича роман без герой, защото в нея герой е цялата Викторианска епоха.
Как рефлектира към нас? Разсъждаваме от позицията на невинен читател, не на литературен критик. Първо, „Панаир на суетата“ е писана от мъж и изразява неговото светоусещане, различно от това на Джейн Остин, Ан Бронте, Елизабет Гаскел и други знатни дами, дръзнали да творят по онова време. Макар че в описанията на маниери, рокли и стотици битови детайли Текери по нищо не им отстъпва. Второ, основните героини все пак са две – Ребека Шарп и Амелия Седли. Книгата обхваща двайсет години от два напълно противоположни характера, свързани с обща съдба. Беки е сираче, никому ненужно дете, появило се от връзката на художник и танцьорка. Тя е отгледана в пансион със строги правила и смазващо за нея отношение. Там учи и Амелия, богата наследница, която след напускането на пансиона има неблагоразумието да прибере бедната девойка вкъщи.
Тук е разковничето на книгата, която няма нужда да преразказваме, нито тежко да анализираме. Просто трябва да разберем, че социалната пропаст е нещо непреодолимо. Нека помислим, какво е да пуснеш вълк в овча кожа в дома си, защо фината и възпитана аристократка все се променя и колебае, а дивата Беки си остава една и съща, и трябва ли да я обвиняваме, че гони амбиции и сее интриги във високопоставено общество, което си въобразява, че отглежда цветя, но те се оказват плевели! Като опитен кукловод Текери разиграва персонажите в своята книга, гледа ги отвисоко и отстрани, спира, за да говори с читателя, който накрая, омаломощен от толкова суета, блясък и фалш, и искрена любов, разбира се, ще открие същите черти у себе си и другите, заложени на съвсем далечна географска точка, два века назад.
Людмила Еленкова