Начало / Интервюта / Йоанна Елми: Липсата на споделено ежедневие ни отдалечава

Йоанна Елми: Липсата на споделено ежедневие ни отдалечава

big_dsc4779sm

Романът на Йоанна Елми „Направени от вина“ („Жанет 45“) се наложи като един от най-силните дебюти в съвременната литература. Младата авторка спечели наградата на конкурса „Южна пролет“ в раздел проза, а неотдавна и номинация за дебют в литературните награди на „Перото“. Йоанна пише за независимото издание „Тоест“, била е сътрудник на Асоциацията на европейските журналисти – България, и публикува в доста различни медии. В началото на ноември тя беше гост в „Хеликон Витоша“, откъдето освен приятните впечатления, останаха още въпроси за разговор, който ни се иска да не свършва.

– Йоанна, преди да отворим книгата, разкажи ни за това респектиращо образование, което имаш – учила си в Париж, в Амстердам, сега живееш в САЩ. Как избра специалности в чужбина? 

– Благодаря ти. Завършила съм френска гимназия и исках да практикувам езика и да живея в държавата известно време. В Амстердамския университет продължих с магистратура, там изборът беше продиктуван от това, че факултета по комуникационни науки е сред най-добрите в света (според някои класации – първи). В САЩ не съм учила, макар една от специалностите ми да е английска филология. В Щатите се влюбих веднъж през филологията, втори път – през човека до себе си. И така до днес.

– На какъв етап от своето развитие, може би трябва да кажа път по света, започна романа „Направени от вина“? Знам, че преди това си писала в други, по-кратки форми.

– „Направени от вина“ започна с работата ни с Георги Господинов (редакторът на романа) в рамките на първата стипендия „С усилия към звездите“. Пресилено е да се каже, че съм писала в по-кратки форми преди романа, тогава пишех единствено за себе си, не показвах и не пращах по конкурси, тепърва правех и първи стъпки в журналистиката. Нямах увереността, че мога да пиша добре. Не очаквах да спечеля, помня къде бях, когато ми се обадиха – отивах на лекции в Париж. Помолиха ме да изпратя още няколко разказа и понеже нямах достатъчно, дописвах няколко недовършени в почивките между лекциите същия ден. На първо време Господинов видя потенциал сред цялото колебание, след това видя и роман в един от разказите, който се появи в ранните месеци на работата ни заедно. Един от най-великодушните жестове, които може да направи утвърденият автор, е да не оставя прохождащите сами в съмнението, другото някак се намества. Благодарна съм.

– С теб ни делят двайсет години. Някой от моето поколение сигурно би трансформирал заглавието в „Направени ПО вина“. Тази езикова частица „от“ побира цялата разлика помежду ни. Ти как я усещаш?

– Заглавието също отчасти дължа на редактора, при прочит на финалния ръкопис той видя нишката на вината, аз някак я бях пропуснала и виждах други неща. Имахме един списък от десетина заглавия, които разпращах на близки хора с обичайните въпроси, карах ги да гласуват, беше много смешно. Всъщност заглавието идва от изречение: „Направена съм от вина така, както хлябът е направен от брашно…“, но ми се стори по-удачно в множествено число, тъй като наистина всички герои в книгата се борят с вината по един или друг начин. С много читатели изговорихме поколенческото в романа, стигаме до горе-долу един и същи извод: Има приемственост в поколенията, преживяванията резонират с хора на 15 и хора на 50 години и темите, които те „откриват“ в книгата и съпреживяват са различни, не се определят от поколенческа принадлежност. Това ме радва.231122_b (1)

– Защо приемствеността в романа е предимно между три жени?

– По същата причина, по която неусетно се превръщаме в родителите си и в живота. Не съм авторитет, но литературата, която харесвам и намирам за добра е като калейдоскопа на живия живот. Там липсват крайностите, няма само добри или само лоши герои, човекът много рядко – да не кажа никога – успява напълно да избяга от миналото си. Ако трябва да сравнявам между двете места, които наричам „дом“, американското общество в момента е свръхфокусирано над родовата травма и нейната приемственост, до степен на екзотициране, докато българското изобщо не е стигнало дотам да я счита за важна и да се опита да я осъзнае. И все пак, темата за приемствеността между поколенията не е нова, тетралогията „Железният светилник“ е може би най-широко познатият пример.

– Какво е заложено в детството на най-младата – Яна, че е толкова разколебана и несигурна, и изглежда като човек без опора?

– Мислех за този твой въпрос, който ми зададе по време на срещата ни, и не съм сигурна, че съм съгласна, че Яна е човек без опора. По-скоро е човек, който преживява промяната до корен, съответно и търси как да живее след „пресаждане“ на друго място. Понеже в книгата има метафора с растенията, ако вземем чепка от едно цвете и я посадим другаде, това същото цвете ли е, или друго цвете? Чела съм проучвания, че на клетъчно ниво комуникацията между такива организми се запазва в известна степен, но се отплесвам. Яна разбира, че човек носи мястото със себе си, но и че мястото променя човека, който го носи. И се бори с това, и то ражда колебание, което като качество пък е присъщо на интелигентния човек. Когато не ни разклаща прекалено много, това колебание може да се превърне в гъвкавост, да ни отвори към другите. Яна е израснала в свят, който не е преживял собственото си минало. Родителите, по-възрастните с опит казват: „Бягай навън, в България няма нищо, не си заслужава, уреди си живота на Запад, там е по-лесно и по-хубаво!“ Когато отива обаче, се оказва, че „там“ има други проблеми и неуредици, среща хора, които търсят друга истина, и обещанието за утопичния, пропуснат свят, е много илюзорно. В една от главите тя казва за България, че „ние чакаме да наваксаме“. Ето това е исторически наследено – статичността, която все чака нещо да се случи, че да се превърне в движение. В една от главите, докато пътува с по-възрастен американец, с когото се сближава, Яна слуша за историята на коренното население. Тя също е историята на слабия, който е завладян от силния. Всъщност това я интересува – как голямата история оформя индивидуално малките истории на всеки от нас.

– А къде прекъсва връзката между жените от другите две поколения, струва ми се, че конфликтът започва от тях, от майката и бабата?

– Преди да тръгнем от България в света, в модерната ни история има един друг преход, от селото към града. Преди стотина години страната ни е била по-скоро аграрна, тогава в селата е била основната общност и след социализма бързата индустриализация води до урбанизация. Така децата на 60-те и 70-те години подобно на нас са израснали в различен свят от този на родителите си, в градски пространства, където обаче продължават да се гледат кокошки, чушки и домати, винаги някой някъде затваря зарзават в буркани, защото няма достатъчно храна, и може би тяхното желание да бъдат градски хора остава в известен конфликт с провинциалните, също и патриархални ценности на родителите им. Поне това съм наблюдавала при моята майка и баба. А с технологичната и демократична промяна в България пропастта съвсем се отваря, защото начинът, по който живеем, съвсем няма общо с този на бабите и дядовците ни. Тук се къса връзката. Сигурна съм, че всеки от нас се е опитвал да обясни на дядо си какво работи, а човекът не може да разбере как по цял ден седиш вкъщи на компютъра, пък си на работа. Липсата на споделено ежедневие ни отдалечава.

– Пишеш: „Картата на комунизма е асòто на балканеца, неговото свидетелство за превъзходство в мизерстването“. Ти си общувала с много емигранти, знаеш и отношението към тях в богатите държави. Хората не се ли дискриминират, защото идват от бедна страна, повече отколкото заради факта, че тя е бивша комунистическа?

– Ако има една причина за дискриминацията, също и причината за много човешки беди, то това е разделението между „нас“ и „другите“. Откакто свят светува, човешкото пада жертва на страха от другия, който е по-малко човек защото е друг – протестант сред католици, ирландец сред англичани, роб сред свободни, черен сред бели, комунист сред капиталисти, фашист сред комунисти, ром сред българи, българин сред сърби, чужденец сред граждани. Мога да продължавам до безкрай, но мисля, че схващаме идеята.

Joanna

– Една реплика на герой от книгата превръщам във въпрос към теб – коя е твоята национална дума?

– „Оцеляване“. Не „живот“ като индивид с права, но и отговорности. Не „съжителство“, което също предполага отговорност към другия. Не „борба“, която също съдържа в себе си отговорността да бъдеш господар на съдбата си и капитан на душата си, по Хенли. Оцеляваш – в своя ремонтиран апартамент, докато блока се руши, в скъпата си кола през дупките по пътя, в новите си обувки, докато улиците тънат в боклуци, в натиска на работата и обществения живот, от който си недоволен, но не правиш стъпки да се измъкнеш. С това не се опитвам да вменявам вина или да бъда високомерна – това оцеляване си има и своите положителни страни. Но както при героите в романа качества, които са ги спасили, започват да пречат, така си мисля, че и навикът да оцеляваме с преклонена глава става все по-ненужен. Анахроничен.

– Мислиш ли, че има теми, за които съвременната българска литература все още е затворена, плахо подхожда, или „ги догонихме“…?

– Има по-големи авторитети от мен в нашата литература, които биха могли да кажат по-добре. Не се ангажирам да кажа дали нещо не е добро, говоря за това, което ми харесва – смятам, че то си заслужава повече от това да дъвчем от какво сме недоволни. Мога да говоря за българския четящ човек (защото съм такъв), който страда още от началните класове и гимназията, където класическата, неостаряваща литература се преподава по остарял и скучен начин. Това отблъсква от книгата много рано, особено съвременните поколения, които учат по съвсем друг начин и е трудност да ги адаптираме дори в много по-адекватно устроени образователни системи. Невладеенето на чужди езици и откъснатостта на България от световните литературни тенденции са друга пречка. Мисля, че това се променя.

– И накрая, отговори ми, моля те, като политически журналист, кое замъглява нашето разбиране за насилието и как да се измъкнем от това? 

– Ще отговоря като човек. Привикването с насилието, навикът на насилието не просто замъглява, а ослепява, притъпява. Баналната алегория с пещерата и сенките. Затова е важно пътуването – не само физически, четенето също е едно пътуване през световете и преживяванията на другия, другите. Важно е човек да знае, че нещо може да съществува другояче, че винаги може да бъде по-добро. Че той самият винаги може да бъде по-добър. Че нищо не оправдава издевателството над другия. Че издевателството има алтернатива – това още ни е трудно да схванем. Защото дълго са издевателствали и издевателстват над нас, а след това ние издевателстваме едни над други.

Разговора води: Людмила Еленкова

снимки: Яна Лозева

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Пламена Георгиева (1) (1)

Архитект Пламена Георгиева: Българското наследство от епохата на модернизма е изключително богато

Уникална книга на екип от седем архитекти „Архитектурни образи – България през втората половина на ХХ …