Обичам да чета между редовете на книгите и хората, казва още тя
Отсяваме сред дебютите на 2024-а тази книга – „Слънчогледови деца“ разказва с носталгия за отминали времена, но го прави по един мъдър начин. Затова и книгата помага на самите си читатели да израстват. Самата авторка казва, че романът е за онези, достигнали ръба на детството. За всички, които се осмеляват да тръгнат на пътешествие към неизвестното.
За своя дебют Кристина Терзийска попадна сред номинираните за наградата „Перото“ – още по-категорично застана „Слънчогледови деца“ и сред достигналите до последната отсечка в надпреварата за Наградата „Хеликон“. Макар че не е натоварен автобиографично, романът носи усещането, че надникваме в най-интимните кътове на съдбата на героите му. Автентичността и увлекателността, с която разказа Кристина Терзийска, ни кара да вярваме, че тепърва ще свързваме името ѝ с обичани и търсени от българските читатели книги. Но пък и като теглим чертата под 2024-а, „Слънчогледови деца“ е именно сред онези, с които да запомним годината. Заради това си пожелахме като коледно-новогодишен подарък и това интервю.
Разтваряме „Слънчогледови деца“ и четем сега между редовете – на романа и на самата Кристина Терзийска
– Какво Ви струваше тази книга? Как се появи?
– Романът „Слънчогледови деца” е книга, на която сякаш беше писано да бъде написана. Историята на създаването и издаването му сама по себе си е една красива и дори, бих казала, мъдра приказка за пътя на мечтите. Дълго преди да зaпочна да пиша, аз разсъждавах върху темите за благодарността, за променящите се лица на хората, за житейските обрати. След това, по време на едно свое пътуване до Лондон, се озовах пред „Слънчогледите” на Ван Гог в Националната галерия, върху табелката под която се открояваше едно знаменателно за мен послание, а именно – че в творчеството на художника слънчогледите са символ на приятелството и на благодарността. И тогава онези теми, които не спираха да провокират мислите ми, се сляха в едно с образа на искрящите в тъмното отделение на галерията слънчогледи, и дадоха началото на историята за слънчогледовите деца.
Днес, след като издателство „Колибри”, както и проф. Милена Кирова, повярваха в мен и застанаха категорично зад романа, а вече половин година той е в ръцете и на читателите, съм убедена в едно – струваше си! Струваше си времето, миговете на колебание дали има смисъл, малките разочарования, големите поуки.
Творчеството и думите ти дават много – нови идеи, нови криле, нови приятелства и дори шанса да променяш света, защото е достатъчно да си влязъл в нечий дом и сърце, някой да е усетил, че не е сам в своите търсения и въпроси, да е поплакал или да е открил заедно с теб смисъла, за да си сигурен, че светът вече е друг и може би – по-добър!
– Историята се лее, все едно сте я писали дълго в себе си, дори таили…
– Може да се каже, че историята се таеше в мен, още преди да съм я измислила. По професия аз съм адвокат, но от дете пиша поезия, а в последните няколко години споделям свои стихове с познатите си в социалните мрежи. Почти никой от близките и приятелите ми обаче не знаеше и дори не подозираше, че пиша роман. В това бяха посветени само четирима души. Работих върху идеите и текста няколко години (открадвайки си време от житейските роли на майка и съпруга, на адвокат, ангажиран с отговорни казуси). Дълго моделирах романа. Вътре в мен работеха едни невидими ръце, целите в глина, понякога с полепнали по тях есенни листа или мокри от снега и те не спираха да ваят образи – пускаха ги да се разхождат, да се срещат, да страдат, да обичат, да изпитват вина, да проглеждат и така постепенно тези образи придобиваха все по-реални очертания, преминали под длетото на онова, което наричаме вдъхновение, а аз по-скоро бих назовала вихър, полет, надскачане на самия себе си. Вероятно това е причината историята да се лее – аз летях, докато я измислях.
– Открихте ли нещо за самата себе си, докато създавахте „Слънчогледови деца“ – нещо забравено или пък сега съзряно?
– Писах романа в един уникален времеви отрязък от живота си – на границата между вече отминалото детство и началото на истинското съзряване и помъдряване. „Слънчогледови деца” е роман и за порастването. Което винаги боли. За стигналите до ръба на детството. Които са благословени и обречени. За най-важните пътешествия в живота ни, които започват с осмеляването да поемем по пътя към неизвестното.
Макар че в сюжета няма лична биография, чрез романа и ситуациите, в които поставях своите герои, самата аз осмислях някои събития от живота си, погледнах от нов ъгъл лицата на различни хора от реалността край мен. От друга страна, посвещавайки се на мечтата си да създам свой роман, научих много и за човешките характери и отношения, за безрезервната подкрепа и за опасната суета, отсях ценните хора и съвети от онези, в които не си струва да се вслушваш.
– А носталгична ли сте самата Вие по характер, услажда ли Ви се миналото?
– Носталгията за мен носи някаква много специална и несломима сила. Тя е способността да се потопиш и осмислиш най-дълбоките емоции, които миналото е отпечатало в съзнанието ти. Да ги преживееш отново, да преминеш през техния катарзис и да излезеш от там пречистен, по-мъдър и по-силен. Това мое смело и съвсем търсено, в чисто личен план, отдаване на носталгията, очевидно е намерило проекция и в чувството, което носи романът. Макар изпълнен със слънчогледи и светлина, той е по-скоро есенно-зимен като тоналност – едно обръщане към миналото и вслушване в неговата мъдра тишина, което ти дава неповторимата сила да направиш своя искрен избор за бъдещето.
Романът е есенно-зимен като тоналност – обръщане към миналото и вслушване в мъдрата му тишина
– Структурата на „Слънчогледови деца“ веднага привлича… Отразяват ли „кадрите“ в романа самата Вас по някакъв начин?
– „Кадрите” от снимки, с които започва всяка една глава, превръщат сюжета на романа в разходка по една въображаема фотолента, върху която са запечатани лица, обещания, стари мечти, семейна тайна, страдание, любов, звезден прах. Част от „снимките” са разпръснати и по корицата на „Слънчогледови деца”, за което благодаря на талантливата художничка Теодора Югова – тя безпогрешно улови пулса и „лицата” на романа. Всеки кадър от своеобразната фотолента е метафора на историята, която ще се разкрие в съответната глава, носи нейното послание, натоварена е със символика, разкрива или доразвива детайли от образите или от емоциите на героите. Този подход дойде съвсем логично, тъй като аз самата имам кинематографски поглед към света наоколо, откроявам и анализирам различни послания и нюанси в дребните подробности на пейзажа, в конкретни думи, случайно изплъзнали се в на пръв поглед незначителни разговори. Обичам да наблюдавам детайлите и да чета между редовете не само на книгите, но и на хората.
– Получихте ли подкрепа от съпруга си Николай Терзийски, дадохте ли му възможност да ви помага, докато пишехте?
– Писането е много личен път, който всеки сам извървява първо вътре в себе си. Понякога дори е опасно да вземаш спътници, тъй като рискуваш те да те поведат в своята посока и да те отклонят от онази, която е отредена за теб, за образите от твоята история и техните съдби. Така че в процеса на писане на романа предпочитах да вървя сама – и по слънчевите пътеки, и по понякога уморителните, разкаляни и негостоприемни пътища.
Но има нещо наистина ценно за романа „Слънчогледови деца”, което е свързано с моя съпруг Николай Терзийски и това е емоцията и мъдростта, които аз лично изживях като страничен наблюдател при неговите срещи с първите му читатели. Вълната от позитивна енергия и усещането за смисъл, още след като той издаде своя първи роман, ми дадоха един по-верен и оптимистичен поглед върху средата, в която живеем, а тя, противно на всеобщите схващания, е среда на четящи, търсещи хора, с отношение към думите и жадни за качествена, при това – българска литература, за обмен на идеи и ревюта, за споделяне на артистични кадри с книги, за приятелства, родени от любовта към четенето.
– Книгата се оказа и на крачка от Наградата „Хеликон“ – при все, че е Вашият дебют… Кое в романа се оказа най-сполучливо според Вас?
– Номинациите, които романът получи още в рамките на първите шест месеца след появата си, приемам като огромно признание – за езика, за образите, за сюжета му. Живях с героите няколко години. Общувахме си. Опознавах ги. Имах привилегията да решавам съдбите им. И може би в това се крие силата на романа – в искреността му. Аз лично вярвах в тази история през цялото време, докато я измислях – до такава степен, че когато получих телефонно обаждане от Силвия Вагенщайн, която ми съобщи, че издателство „Колибри” ще застане зад моя ръкопис и ще го издаде, аз съвсем съзнателно се отправих към Народния театър (в градината пред който се развива част от действието в романа), за да съобщя щастливата новина на едни от главните герои – Лъчезара и дядо Ангел. Сякаш те двамата наистина ме очакваха там, все още невярващи, че историята им ще достигне до хиляди читатели и ще ги развълнува и разтърси, ще ги накара да чуят онази цигулка, да усетят по гънките на лицата си ледените кристали на снега, да се изгубят сред валящите мъгли в онова градче.
– Атестат за какво е според Вас това една книга да се чете леко? Точно така бяха формулирани няколко хубави отзива за „Слънчогледови деца“…
– Отзивите за романа наистина са впечатляващи и с всеки изминал ден дават на крилете ми нови сили и красива енергия. Ако подходим статистически, действително в поне 90% от тях присъства мнението, че романът се чете на един дъх. Аз лично обичам такива книги – които те грабват и не можеш да оставиш, докато не ги завършиш, а в същото време към финала ти се иска историята да не приключва и така си обикнал героите, че ти е трудно да се разделиш с тях. Надявам се тези отзиви да са атестат, че съм написала роман, в който можеш да се влюбиш. Не съм си поставяла конкретни цели в тази посока, но може би любовта, с която аз лично подходих към думите и героите, е останала някъде там, между редовете, в спойката между образите и емоциите и това е причината читателят да се движи с лекота сред тях.
Любовта, с която подходих към думите, е останала между редовете, между образите и емоциите
– А имаше ли нещо, което не си позволихте да изпробвате в първата си книга – и решихте да оставите за по-нататък?
– В самото начало, когато започнах да работя върху текста на романа, бях по-предпазлива и дори плаха при избора на отделните детайли. Постепенно с всяка следваща редакция усещах колко по-уверено и смело боравя както с думите, така и със съдбите на героите. Тук е мястото да благодаря на своя незаменим редактор Таня Джокова, от работата с която научих страшно много – тя има своята важна роля да развия усет за това кое е излишно и смело да го премахвам, и кое е автентичното, заслужаващото да бъде доразвито и разгърнато. От това спечелиха както натоварените с емоция моменти в романа, така и образите, които придобиха истински плътни очертания. Същевременно в процеса на писане аз формирах свой собствен стил, дадох си сметка каква безкрайност има в силата на думите и тяхното споделяне и нямам търпение да експериментирам и да предизвикам себе си с нови идеи, похвати и образи в свой бъдещ роман. Но дотогава ще повървя известно време сама сред хората, мислите и емоциите си, ще поживея живия живот и – като героите на Дж. К. Роулинг, които трябва да уловят точния момент на перон 9 ¾, за да се качат на влака за Хогуортс – ще изчакам онзи миг, в който новата идея-емоция ще ме грабне, ще ме завладее и ще ме накара да повярвам в нея така искрено, че да не мога да я оставя, докато не я превърна в нова история.
– Днес всичко е различно, снимаме за миг и пак за секунда изтриваме снимките. Изгубили ли сме нещо безвъзвратно според Вас?
– Като човек, обожаващ фотографията, съм благодарна за безкрайните възможности, които ни предлагат съвременните технологии – да уловим образите, да си поиграем с тях, да им придадем смисъл, да ги споделим с приятели или с напълно непознати хора. Това, което може би все още не сме изгубили безвъзвратно и би било чудесно, ако успеем да опазим, е умението да поживеем в мига, да се разтворим в него, без да бързаме да посягаме към телефона или камерата си, защото – ако трябва да си послужа с цитат от романа – миговете са всичко, което имаме, те се раждат и се отправят на далечни пътешествия – отвъд времето, като вечно живи светлини, за да пренесат в безкрая смисъла на това, че ни е имало. Ние ежедневно се изправяме пред фотоапарата на изплъзващото ни се време. А пред него е по-добре да се задържаме поне за малко неподвижни, да вдишаме аромата на мига, да го почувстваме, да го изживеем истински – като пред онези фотоапарати от миналото, когато е било нужно да стоиш, без да помръдваш, за да не развалиш кадъра.
– С какво усещане ще посрещнете Коледа – и с какви планове Нова година?
– Посрещам Коледа с благодарност – за изминалата година, в която поех в ръце дебютния си роман, за предизвикателствата, в които послушах сърцето си, за запознанствата с нови и интересни хора, както и за срещите с приятелите, с които се знаем отдавна, но сякаш се преоткрихме чрез слънчогледовите деца и днес се познаваме по-добре от всякога. За предстоящата 2025-та година си пожелавам нови хоризонти, малко смелост, малко лудост и много любов! Ще я посрещна с вяра, че са ни нужни мечти, по-големи от нас самите, за да можем да израстнем в тях и да достигнем техните далечни и вълнуващи измерения, а относно плановете – ще пренеса в Новата година наученото от 2024-та и то е, че няма перфектен план, ако не си оставил място за доза случайност, доза интуиция и доза звезден прах… ако не си оставил място за Бог.