Лира Литературно-рекламна Агенция
За сложната и колоритна личност на Джордж Бърнард Шоу говорим с преводачката на новия му сборник пиеси „Човек и свръхчовек“ и „Дилемата на доктора„
Кой друг, освен Аглика Маркова, би могъл да преведе така виртуозно гениалният ирландец, че да потънем в бездната не неговата драматургия. Тя е един от най-опитните устни и писмени преводачи у нас, с над 60 художествени произведения на английската и американска литература, чийто списък би запълнил цял учебник. Ще споменем само Ивлин Уо, Джон Голсуърди, Оскар Уайлд, Сър Артър Конан Дойл, Марк Твен, Антъни Бърджес, Джордж Оруел, Кърт Вонегът, Дж. М. Кутси, Орналдо Файджис и др. Повод да я поканим е излезлият неотдавна сборник с две пиеси от Бърнард Шоу – „Човек и свръхчовек“ и „Дилемата на доктора“, който в неин превод представлява отделно изкуство, съизмеримо с това на автора.
– Г-жо Маркова, да започнем с един любопитен въпрос около Нобеловата награда, присъдена на Бърнард Шоу през 1925 г. Защо той е отказал да я получи?
-Не мисля, че е отказал да я получи: според онова, което съм чела, той е отказал да приеме паричната част от наградата и то по много достойна, типична за характера му и едновременно комична причина. Шоу се жени за извънредно богатата наследница Шарлот Пейн Таузънд и бракът му неизбежно става обект на невинаги благоприятни коментари. Освен че е искал по този начин да опровергае някои намеци, той искрено не се е интересувал от материалната част на наградите си. Този жест на безсребреник е типичен за духа на времето му: спомнете си, че Пиер и Мария Кюри отказват да патентоват откритието си на радия, защото са убедени, че научните открития принадлежат на човечеството, а не на един човек, и с това завинаги правят избор между баснословно богатство и нормално човешко съществуване. Можем само да уважаваме онези поколения за нравствената им житейска норма.
– Ако е вярно, че съпругата му го е убедила да си вземе наградата, такъв респект ли е имал Бърнард Шоу към жените и как изобщо да разбираме отношението му към по-висши от самия него идеали?
– Дали съпругата му го убеждава да приеме Нобеловата награда, не знам. Възможно е, не съм прочела такъв факт, но и не съм търсила особено усърдно. По-скоро приемам, че като всеки нормален творец Шоу е чувствал, че получава, каквото е заслужил. Що се отнася до това дали е изпитвал респект към жените, позволявам си да смятам, че в нито една от пиесите си Шоу не се занимава с човешките отношения. В „Професията на г-жа Уорън“ той въздава дължимото на моралната цялост на една личност, която по канона на съвремието му би трябвало да бъде заклеймена.
В „Човек и свръхчовек“ отношенията мъж/жена изобщо не са предмет на творбата му. Както става ясно от писмото му до Артър Бингам Уокли, в тази пиеса, а и не само в нея, той се опитва да помири схващанията си за това кое е проблем на литературното произведение с философските и социални проблеми на съвремието си. Теорията на Ницше за свръхчовека със собствената му теория за това как трябва да се пише; общоприетото схващане кой може да е герой на литературно произведение, убеждението му, че положителният герой може да бъде един злодей, всички тези конфликтни точки оживяват в героите на пиесата.
Шоу се опитва да помири схващанията си за това кое е проблем на литературното произведение с философските и социални проблеми на съвремието си
– На какво да обърнем внимание при четенето на този текст?
-Най-оригиналното в това произведение е, че Шоу развива схващанията си за съвременната (нему) литература чрез разсъжденията на неправдоподобните си герои и с това здравата обърква не само критиците си, но и привържениците си. Пострадавшата в случая е публиката: по-специално „Човек и свръхчовек“ бива поставена единствено в лондонския „Ройъл корт тиътър“ (който и до ден днешен е известен с това, че поставя спорни и силно експериментални пиеси), но без третото действие, тоест дори смелият режисьор от онова време не рискува да покаже пред публиката действието, в което се срещат Дон Жуан, Комодора, Дявола и благочестивата Доня Анна. Цялата пиеса вижда бял свят едва през 1915 г.
– Вие как се отнасяте към всички дълги монолози – дебати между героите на Бърнард Шоу за сметка на действията им? Особено в „Човек и свръхчовек“?
– Гледала съм само една постановка, тази на „Света Йоанна“, и то в Лондон, така че не съм мерило. Близко до ума е според мен, че пиеса като „Човек и свръхчовек“ би обрекла на сериозно изпитание всеки режисьор и всички актьори без гаранция за разбиране и успех. Умозрителна и рупор на литературно-социални теории, тя трудно се изговаря, а и не дава особена възможност за изиграване. Това, естествено, са разсъждения на лаик, дано някой от приятелите ми театрали не ме наругае и дано някой от тях да ме опровергае.
– Как да възприемем втората пиеса – „Дилемата на доктора“, кореспондира ли тя с актуални за нашето съвремие здравни теми?
– Не, нека не издребняваме, колкото и да ни съблазнява подобно сравнение. Пиесата се занимава с проблем на лечителската професия, който ще си остане вечен, колкото и напред да отиде медицината: кое е прогресивното в научната обосновка на вид лечение, докъде се простира шарлатанството, можем ли да се преборим със самозалъгването, прилагайки методи на лечение, които смятаме за напредничави, докато те са всъщност варианти на вече известните, само дето в началото носят повече пари на прилагащите ги. По-добре да наблегнем на блестящия вариант, предложен от Шоу за добре познатия любовен триъгълник: развръзката, колкото и жестока да е за главния герой, се отличава с изящна злобица към скудоумието на почтения гражданин, която авторът не може и не иска да спести нито на героите си, нито на публиката, нито на себе си.
