Лира Литературно-рекламна Агенция
Проблемите на психиката са преодолими, но не и излечими
Книга-признание ни поднася Борис Дренков – свикнали бяхме от досегашните му истории да се смеем и да преживяваме налудничави ситуации заедно с него, а ето че в новата „Депресията в мен“ може да го последваме и в най-тъмните му дни. Нашият писател разказва от първо лице какво представлява адът на едно заболяване, което често по-скоро просто неглижираме. В този смисъл „Депресията в мен“ е и предупреждение да се вгледаме в очите на близки и приятели, да се вслушаме в гласа им… Може би ще усетим в тях същата болка, с която е изпълнена и тази книга. И ще си дадем сметка, че е време да действаме…
„Депресията в мен“ обаче е на първо място великолепно четиво, с което авторът ни мотивира да потърсим промяната, да си дадем сметка, че и сами сме отговорни за себе си. С всеки ред нараства и уважението ни към самия Борис Дренков – за това, че се е осмелил да говори, да опише преживелиците си, а по този начин да превърне думите в мост към по-добър живот за мнозина други.
„Депресията в мен“ е изповед, но и книга за любовта, която винаги намира как да се настани в живота ни и да се превърне в спасение за самите нас
– Лична история ли е „Депресията в мен“ и ако е така, как се осмелихте да я разкажете?
– Много лична, изцяло автобиографична и безкрайно откровена е „Депресията в мен“. Понякога си мисля, че може би е прекалено лична, защото издавам много моменти за които по принцип не сме свикнали да четем в публичното пространство, особено от човек, който работи, гледа семейството си и като цяло води един сравнително праволинеен живот. Но знаете ли, аз имах нуждата да бъда толкова открит, защото исках да постигна нещо повече от това да споделя историята на моята борба с душевното ми затъмнение. Аз исках и продължавам да искам да насоча вниманието на възможно най-голям кръг от хора, от читатели към душевното здраве и добруване. Исках да покажа, че душата е крехко нещо, неделима част от нашето същество и трябва да ѝ обръщаме специално внимание, да я храним и успокояваме, защото думата „депресия“ или „паническо разстройство“ не са просто форми на дискомфорт, а са истинско, дълбоко, разтърсващо страдание.
– Сигурно всеки Ваш читател, който е разлиствал „Нощникът на един Борис“ и „Германия, моя любов!“, сега ще се сепне…
– Ами сигурно, но може и да не се шокира. Аз се радвам, че двете книги („Германия, моя любов!“ и „Депресията в мен“, б. р.) се появиха в рамките на една година, защото така е явно, че депресията има много лица, че клишето за депресирания човек, който по цял ден гледа в една точка и не може да излезе от вкъщи, е безпочвено. Аз винаги се усмихвах, когато бях с други хора, винаги бях „в час“, адекватен, професионалист. Но въпреки това давах сигнали, казвах открито, че не се чувствам добре, че не мога повече така, но не си позволих да си почина за дълъг период от време. Може би не е в природата ми, може би този аспект също е част от тоталното умопомрачение на съзнанието ми. И както повтарях, че не се чувствам добре дори на най-близките ми хора, така не спирах с никое от обичайните си занимания. Може би това ги е объркало, защото сега, когато прочетоха книгата, всички казват, че не са и предполагали, че ми е било толкова зле, че съм се чувствал по този ужасяващ начин. С всичко това искам да приканя и дори помоля всички хора да се вслушват в близките си, да ги наблюдават. Преди да стане наистина фатално, знаците често са едва доловими и могат да бъдат подминати.
– Към кого ориентирате книгата, може ли да помогне на хора, които в момента са в такова състояние?
– „Депресията в мен“ е ориентирана към всички. Разбира се, че може да помогне на хора, които се борят с депресията в момента, които са в нейния апогей и страданието им е особено силно. В нея тези мои събратя, които чувствам особено близки на сърцето си, ще намерят историята на моя път, който не е задължително да е техният, но е един от възможните. Но „Депресията в мен“ е книга преди всичко за един човек – обикновен, смъртен, който прави грешки, проваля си, но успява да се изтегли по негов си начин от най-болезненото дъно – от дъното на пълната забрава на себе си, на идентичността си. И така, аз мисля, че много хора биха могли да се припознаят с Борис от книгата, а и от живота, защото днес не е трудно да се загубиш.
„Депресията в мен“ е книга преди всичко за един човек – обикновен, смъртен, който прави грешки, проваля си, но успява да се изтегли по негов си начин от най-болезненото дъно
– Смятате ли, че обществото оценява реално състояния като професионалното прегаряне, паническите атаки?
– Не, не смятам, но никога не бих обвинил самото общество за това. Разбирате ли, всъщност обществото не може да се събуди един ден и да започне да е толерантно и осъзнато спрямо страданията на хора с депресия, бърнаут, хронично паническо разстройство и изобщо към всякакви психически разстройства. Това е задача първо и основно на специалистите в съответните области, а оттам и на цялата система, която се грижи за човешкото здраве. Именно тя трябва да обръща достатъчно внимание на превенцията на подобни състояния. А в крайна сметка у нас те дори не са вписани сред причините, поради които се издава болничен лист. Как може тогава моят шеф, който най-вероятно е чувал, но не може да си представи нищо под термина „професионално прегаряне“, да оценява реално моите трудности при изпълнение на задълженията ми в това състояние. И оттам как мога да очаквам здравите хора, които имат съвсем други грижи, да са наясно с всички тези състояния. А познаването на термините, разбирането на това какво точно се крие зад тях е ключово. Не за мен, не за хората, които вече се борят с подобно състояние, а за тези, които са податливи към нещо такова, които са в риск от подобни състояния, а такива са всъщност почти всички хора в зряла възраст.
– Мислите ли, че тези проблеми са преодолими – не остават ли да тлеят някъде на дъното на душата?
– Определено мисля, че проблемите на психиката са преодолими, но не и излечими… според класическия смисъл на тази дума. Травмите остават „белези“ по душата ни, които са част от нашия цялостен портрет. Според мен е важно вместо да се борим с душевните страдания, да ги приемем, да ги слушаме, да им отдаваме нужното внимание. Депресията, ако успеем да се „сдобрим с нея“, всъщност изисква от нас нещо много просто – да се обичаме повече. Ето затова пълно излекуване, в смисъла на забравянето, пълното завръщане към начина на живот преди депресията според мен е невъзможно. Депресията те променя завинаги, ако я приемеш като част от цялата палитра на твоята душа. Ако тръгнеш обаче да я пренебрегваш, да я потискаш, тя може да те унищожи.
– Вялост, отпадналост, мрачни мисли, усещане за безсмислие… какво изпускаме, кой е най-големият кошмар, който човек може да преживее в състояние на депресия?
– О, изброени така, в редичка, тези състояния звучат много невинно, бих казал дори пренебрежимо. Но това за симптоми на нещо смазващо и огромно – пълното изтощение от борбата с живота, от непрестанното търсене на смисъл, от непрекъснатата нужда да търсиш признание извън теб, което рядко получаваш. И като казвам изтощение, изтощението от депресията не е същото като изтощение след семеен скандал или трудна седмица на работа. Аз съм имал изключително дълги периоди, в които дори миенето на зъбите ми е коствало часове наред събиране на сили и концентрация. Разбирате ли? Миенето на зъбите! Не нещо, което изисква някакво умствено или физическо напрежение, а нещо, което дори не регистрираме в ежедневието си. А шумовете! По-силните шумове, като например от мотоциклетите по улицата, ме водеха до паническа атака. Шумът на автомобилен двигател, който се форсира, също.
Но всичко това са симптоми. Най-големият кошмар на депресията е загубата на връзката със самия теб. Аз не знаех какво искам. Не просто от живота, а дори от деня, дори за няколко часа напред. Не можех да преценя кое е добро за мен и кое би ми навредило. Бях загубил вътрешния си глас, гласа на моята душа, която да ме води към вътрешната хармония. Ето това е наистина страшното и това предизвиква всички по-горе изброени симптоми.
Най-големият кошмар на депресията е загубата на връзката със самия теб. Аз не знаех какво искам. Не просто от живота, а дори от деня, дори за няколко часа напред
– Ако се чувствам и аз така, да потърся ли помощ, или да разчитам на себе си, какво ще ме посъветвате?
– Задължително трябва да започнете с търсенето на помощ, след като сте осъзнали, че има проблем някъде, че вече не живеете с онова чувство, с което сте живели преди даден период от време. Аз търсих помощ дълго време. Много дълго. Като цяло моят път е наистина трънлив и продължителен, в крайна сметка и ужасно мъчителен. Дълго време опитвах различни неща, очаквайки облекчението да дойде отвън, независимо под каква форма. И това беше доста изнурително, защото ако за седмица се чувствах отново добре, малко след това идваше период от няколко месеца, в които бях отново в най-тъмната си дупка. И в крайна сметка преломен беше моментът, в който казах, че сега е крайно време аз да се вгледам в себе си, аз да видя какъв е проблемът и да го адресирам, да открия отново моя глас.
Ще бъде много погрешно и подвеждащо, ако кажа, че до този преломен момент стигнах без чужда помощ. В никакъв случай. Преди това аз се терапевтирах над 20 години, изчетох стотици книги, насочени директно към душата, открих толкова много духовни практики и източници на вдъхновение, че преди да открия силата за моя боен вик, аз вече бях готов да превъзмогна тъмнината в душата ми.
Така че – да, първо трябва да се потърси помощ. Когато човек е готов за преломния момент, той ще има силите и ясното съзнание, за да го почувства и да обяви война на тъмнината в себе си.
– Появи ли се ангел хранител в живота Ви, кое спаси самия Вас?
– Да, разбира се. Може би въпросът е за конкретни живи хора, които са ми помогнали. Това са моите последни две терапевтки в България, за които разказвам в книгата, моят настоящ психиатър, чийто професионален и особено житейски опит ме впечатляват при всяка среща с нея. Моите най-близки приятели, които винаги имаха уши да слушат историите на моята депресия. И разбира се, моят син Александър, с чието раждане аз изпаднах в бездните на тоталното умопомрачение. И е толкова впечатляващо, че с неговото израстване, година след година, аз започнах да преоткривам живота, придобих мъдрост и дълбочина, които преди него никога не съм поставял в центъра на дефиницията за себе си. И това се оказа безкрайно лековито.
Но както казвам и в книгата, моят път с депресията е път към откриването на моята духовна сила и страна. Аз видях светлината и я приех в душата си благодарение на силното присъствие на няколко духовни образа, които ме съпътстват от почти първите ми стъпки в медитацията. Това са Исус Христос, Архангел Михаил и моята баба Гинка, която почина, когато бях на 13 години. Сигурно звучи странно за много хора, сигурно ще ме приемат за абсолютно неадекватен на реалността ни, защото нашето съвремие е кулминацията в отричането на всякакви духовни символи и празненства на Духа, а и защото никога досега не е имало толкова много десетилетия, в които рационалното да е потъпквало ирационалното по такъв агресивен начин. И въпреки това, аз не познавам човек, който е преминал през разтърсващ катаклизъм и който да не е открил силата на Духа, образите му, и да не е приел присъствието им в живота си. Образите, които моята душа откри, докато пътувах нагоре от абсолютното дъно, непрекъснато изникват в мен и ми напомнят за това, че не съм сам, че каквото и да стане, те са до мен, и тяхната енергия тече през мен.
– Възможно ли е такава книга да има хепиенд?
– Всички книги, посветени на депресията и писани от самите хора, които са изстрадали тази жестока борба, имат хепиенд. Включително и моята. „Депресията в мен“, както и всички мои предишни книги, е празник на живота и на победата на светлината над тъмнината.
Книгите, посветени на депресията, които не завършват с хепиенд, не са писани от самите страдащи, а от техните близки. Има много такива, но в Западна Европа, включително от потомци на много известни личности – актьори, комедианти, музиканти. Техните близки просто не са успели да се преборят. Не защото са слаби или „лигави“, или „защото не са се взели в ръце“, а защото просто характерът на психическите заболявания, а и на всички заболявания всъщност е такъв: няма логика! Има вътрешно усещане. Има хора, които трябва да се борят толкова дълго, че просто не им остават сили.
Аз съм благословен човек! Моята битка премина в светлината и аз ще успея да се върна по-мъдър, по-осъзнат и по-категоричен в желанието си да помагам на други хора, които сега се борят. За да може животът да побеждава все по-често!
Все повече усещам, че превръщам писането в моята висша медитация, в която съм сам със себе си и с Духа. А това е най-висшата вибрация, най-чистото вдъхновение
– Чувствате ли се по-добре, когато пишете? Усещате ли, че има още истории, които искате да ни разкажете?
– Разбира се. Аз съм себе си, когато пиша. Достигнах момент в писателската си работа, в който все по-рядко се питам дали ще се хареса това, което съм свършил, как ще бъде прието, дали ще има милиони читатели. Все повече усещам, че превръщам писането в моята висша медитация, в която съм сам със себе си и с Духа. А това е най-висшата вибрация, най-чистото вдъхновение. И когато си на тази вибрация, когато се отвориш за тези аспекти от съществуването, тогава вдъхновението е безспирно. Просто няма край! Ти си попаднал във вечния извор на теми, картини, които трябва да пречупиш и предадеш през собственото си същество. Така че не мисля, че ще мога да напиша всичко, което бих искал и трябва да напиша в този живот. И въпреки това аз съм там, където трябва да бъда!
– Желаем Ви здраве и ведри мисли – и още книги, с които да ни обогатите!
– Аз трябва да благодаря! За вниманието, за работата на целия екип, за много важното Ви присъствие. Чрез Вас именно висшата мисъл и Духът успяват да достигнат до всички нас, което е много специална мисия.
