Начало / Интервюта / Аглика Маркова: За съжаление, пренебрежението към преводача надвива признанието

Аглика Маркова: За съжаление, пренебрежението към преводача надвива признанието

Аглика Маркова е родена в София през 1942 г. Завършила е английска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Има университетска диплома по английски, руски, немски. Преводач е на повече от 40 книги художествена литература от английски на български. Сред по-известните преведени автори са Ивлин Уо, Джон Голсуърди, Кърт Вонегът, Надин Гордимър, Дж. М. Кутси, В. С. Найпол. Най-новите й преводи са „Необикновената читателка” на Алън Бенет, „Животът според Любка” на Лори Греъм, ”Сред жени” на Джон Макгахърн, „Танцът на Наташа” на Орландо Файджис (под печат).  В момента работи над втора книга на Джон Макгахърн.
––––––––––

Госпожо Маркова, да ви поздравя по случай Вашия празник – 30 септември, Международния ден на преводача.
–    Благодаря.  Датата, определена за Ден на преводача от Международната федерация на преводачите (FIT), е датата на смъртта на Св. Йероним (Евсевий Йероним Софроний (* 347 г. в Стридон, Далмация – † 30 септември 420 г., Витлеем), преводача на Библията от гръцки и еврейски на латински език между 383 г. и 406 г.
Редом с патрона на международното преводаческо братство, преводачите в България имаме и собствен закрилник – поставяме много високо святото за нас име на Св. Евтимий, Патриарх Търновски (*1320 г.– †вер. 1402 г.), бележит книжовник на Второто българско царство, чиято езикова ерудиция заляга в основата на книжовно-правописната реформа в българския писмен език от онова време и в принципите на третата преводаческа школа в българската книжовност.

Каква е историята на Съюза на преводачите? Хората почти не познават тази организация или я възприемат като остатък от старите държавни структури.
–    Съюзът на преводачите (СПБ) бе създаден през 1974 г., сигурно – подобно другите казионни тогава творчески съюзи – по решението и с разрешението на някоя от структурите на ЦК на БКП.  Но, както винаги съм подчертавала, макар да го командваха партията и държавата, неговите ръководства през годините, тези „войници” на партията,  бяха почти без изключение широко скроени и с нагласата да помагат на талантливите преводачи. Така хора, учили в чужбина, пребиваващи „от другата страна на бариерата”, низвергнати след  9 септември 1944 г., намираха в СПБ не само поле за изява, но и закрила. На тях им се даде възможност да работят и да им се чуе името. Преводачи като Стефан Гечев, Тодор Нейков, Гочо Чакалов, Лилия Сталева, Теодор Берберов, Боян Атанасов, Стефан Савов, който след политическите промени стана председател на Народното събрание, и много други бяха членове на СПБ. Аз мога да говоря от първо лице за  конгреса на съюза в началото на 1989г. Споменавам този паметен конгрес, който продължи до два часа сутринта, защото тогава бе свален целият наложен „отгоре” управителен съвет, начело с Леда Милева, Бог да я прости, която не заслужаваше това, и за първи път управителен съвет беше избран демократично, по предложения на делегатите.

Какво е положението на преводачите в Европа, от която уж сме част?
–    Западна Европа – защото разделението от преди 1989  г. е, уви, още в сила, цени своите преводачи, особено тези, които са наложили името си в една или друга област, и морално, и материално. ПЕТРА, Европейската асоциация на литературните преводачи, т.е. на преводачите на художествена литература, дори се бори името на преводача да стои на корицата, редом с името на автора, защото все повече се налага убеждението, че преводачът е съавтор. Но, когато след съвещание на ПЕТРА в Брюксел съобщих това пред Асоциацията на българските книгоиздатели, присъстващите шефове на издателства изпитваха желание да ме разкъсат. Питаха ме дали не искам името на преводача да бъде написано вместо това на автора. Не е зле – тук цитирам Карло Колоди – да си отрежат по една дебела филия от горделивостта си и да я изядат, като приемат, че зависят от добрия преводач точно толкова, ако не и повече, колкото добрият преводач – от издателя; и че не става дума да се подмени оригиналът, а да се уважи преводът. За съжаление, пренебрежението към преводача надвива признанието. Колко печатни издания, колко средства за масово осведомяване, колко издателства, рекламирайки току що излязла книга, споменават кой я е превел? Правят го около 30 септември, главно по настоятелните молби на СПБ и на колегите. Но трудът на преводача не е кампаниен, той е като труда на мравката – зърното е домъкнато до мравуняка, пък нека някой невнимателен пешеходец стъпче приносителя. На въпросното съвещание в Брюксел аудиторията на заключителното заседание – то беше открито за гражданите – почете присъстващите преводачи по изненадващ и трогателен начин: станаха и ни аплодираха. У нас в много аспекти на превода все още страдаме от „тунелно зрение”: гледаме само от един ъгъл.

Колко човека членуват сега в Съюза на преводачите?
–    Поне на книга сме около 350 души, една трета от тях – вече доста възрастни. Естествено, бихме искали за свои членове млади хора, но грубо казано, те не получават нещо съществено от нас – най-малкото  не можем да ги защитим от некоректни издатели, някои от които плащат мизерни суми на страница. Има и по-лоши случаи от нас, но не можем твърде да се гордеем, защото по-лошият пример е Румъния, там преводачът продава правата си за десет години и няма как да отиде другаде, дори да му  предложат повече.

А  добрият пример?
–    На другия край на спектъра стоят скандинавските страни. Преди няколко години в Норвегия всички преводачи в даден момент престанали да работят, докато не им се увеличи заплащането. Не виждам как това може да се случи в България. Не можем да бъдем единни. Представяте ли си да спре целият превод в държавата за месец  дори?

Тоест преводачът у нас не е защитен?
–    Не е защитен ефективно. СПБ и Асоциацията на преводачите са наложили защитни минимуми за различните видове превод, но до ден-днешен чувам реплики, аналогични по значение на „Абе, вие за кви се мислите?”. Финансовото изражение на преводаческия труд зависи от просветеността на работодателя, от неговата политика, от неговите пари. Теоретично преводачът може да осъди работодателя, но с много съмнителен резултат, а и целта е да се работи в цивилизована среда, нали?

Ще кажете ли колко струва художественият писмен превод, за какви пари говорим?
–    Максимумът е 16 лв. на страница, но аз не познавам човек, който реално ги получава. В повечето случаи издателствата плащат по 7- 8 лв. За другите видове превод много зависи от това дали работодателят е достатъчно просветен, за да знае да цени труда на преводача.

Как се става член на Съюза на преводачите?
–    Всяка секция има различни условия за приемане на нови членове. „Художествена литература” иска автобиография, една препоръка от член на СПБ, една препоръка от редактор, издател или литературен критик. Препоръките се обсъждат от секцията. „Хуманитаристика” изискват автобиография, 500 стр. преведен текст или служебна бележка за вътрешни (служебни) преводи с този обем, една рецензия от член на СПБ върху 50 стр. превод. „НТЛ” изискват автобиография, една препоръка, 10 стр. превод, който се рецензира от член на секцията, и интервю с кандидата. За „Синхрон и консекутив” се изисква автобиография, три рецензии и устен изпит, за секция „Заклети преводачи” се изисква автобиография и писмен и устен изпит, секция „ТИК” изискват автобиография и интервю.

Значи общо колко секции?
–    Шест, организирани по вида превод. Само някои пояснения за съкращенията: Членове на секция „НТЛ” са онези колеги, които се занимават главно с превод на научна и техническа литература. В тази област има нужда от ерудирани хора – защото, ако има превод, крайно нужен в България, това е специализираният: банков, юридически, икономически. „ТИК” е секцията по Теория, история и критика на превода. Секция „Хуманитаристика” до неотдавна се наричаше „Обществено-политическа литература”. През социализма тя беше много дейна, защото се превеждаха всички безумия на нашите тогавашни политически ръководители, всички обществено-политически документи, всичко, необходимо за пропагандата на предимствата на социалистическия строй пред чуждестранна четяща публика.

Един млад човек, който не познава тази част от историята на България, ако ги прочете днес, ще се изсмее и ще попита кому е било нужно това?
–    На цялата социалистическа общност. Не само у нас, всички соцстрани превеждаха такива материали на английски, френски, немски, испански … Тази секция сега  се преименува на  „Хуманитаристика”.

Звучи много общо.
–    Да, това е проблем, който обсъждахме на последното си заседание. Защото всичко спада към рубриката „хуманитаристика”: превод на художествена литература, на поезия, преводите на материали, свързани с Европейския съюз… Ще трябва да преосмислим дефиницията за тази секция.
Поради характера на сайта ви, говорим почти само за тази част от нашата работа, която е посветена на преводачите на художествена литература. Държа да подчертая че имаме великолепни преводачи и във всички други области от превода. Понеже устният превод е кауза, много близка до сърцето ми, ще спомена без излишно перчене, че българските устни преводачи са на изключително високо равнище. Да не говоря за писмените преводи на всички, които орат на браздата на научно-техническите преводи, на правото, на икономиката, на финансите – помислете си не само какви познания, но и колко информация трябва да притежават те. Те работят и против волята  на различни институции и министерства, които понякога предпочитат да поверяват преводите на свои служители, а тези служители само „поназнайват” езика.

Как стои въпросът с  качеството на преводите, по-специално художествените?
–    Преди почти нямаше възможност да пробиеш, ако съюзът не стои зад гърба ти. Сега има пълна свобода на конкуренцията, но тя крие и много рискове. Прекрасно е, че много хора знаят езици, и че се превежда огромен обем литература, но не е толкова прекрасно, че количеството надви над качеството. Пак ще цитирам – правя го много често – Петко Славейковата епиграма „Мъж е всеки, който върже гащи, а писател – който знай да дращи”.

Не можеш да превеждаш художествена литература, ако се облягаш само на завършени курсове по езика и невежеството на една голяма част от превелите популярни и не толкова популярни художествени произведения личи най-страшно в българския текст. Ако ме попитате, кое е първото нещо, което трябва да усвои един преводач, ще ви отговоря: собствения си език. Преводачът на български трябва да знае български. Вярно, езикът е жив организъм и се развива. Думите, които съм учила в университета като „сленг”, сега чувам в официалните емисии на Би Би Си. Аз съм пурист, но съм последната, която би налагала кое трябва или не трябва да се употребява. Говоря ви не за нови думи и словообразувания, а за незнание.

Може би преводачите свалят нивото нарочно, с цел книгата да се чете по-лесно. Как иначе един тийнейджър ще разбере приключенски роман, написан преди два века?
–    Няма такъв филм. Една ценна и интересна книга се чете по-лесно, ако е преведена на културен, интелигентен език. Това включва целия диапазон – от диалектизми до цинизми. Преводната книга не само доставя удоволствие, тя трябва да въздига – иначе защо ще се „‘абим”? При крайна нужда един архаичен език може да се опростява, но не и да се опростачва. Изпростяването е най-опасното при българските  преводи. Спомням си спора си с млада преводачка, която беше употребила израза „каква си разбирачка” в превод на книга от началото на ХХ в. Каза ми: „Ами моята племенница използва тази дума”. Използва я, ама е на 14 години и живее в ХХІ в. Когато е писана книгата, в началото на предишния век, такава дума е нямало.  Нямало е и и думата „самолет”, говорело се е за „аероплан”. Преводният език трябва да  отразява времето на оригинала, на това държа.

Следите ли казуса „Великият Гетсби”?
–    Не, какъв е той?

Излезе филм неотдавна с Леонардо ди Каприо и около него няколко книги от различни издателства, като всяка заложи на  различен превод.
–     Само пазарният механизъм може да контролира и ограничи лошите преводи. Но не винаги. Ако грамотността на читателя е ниска и вкусът му е лош. Тук е магията на преводаческото изкуство – да умееш да предложиш на публиката най-доброто.

Интервюто взе Людмила Еленкова

Фото: личен архив

Прочетете още

IMG-0579

Границите на човека

Николай ФЕНЕРСКИ Първи бил Каин, който убил брат си Авел, понеже му завидял. От завистта …

2 Коментари

  1. Прекрасна жена и отличен преводач, но може би не подозира, че за пренебрежителното отношение към преводачите вина носи и СПБ. Съюзът е твърде затворен в себе си, без координатори по места, без обратна връзка. СПБ не информира преводачите в България за правата и задълженията им, не работи за уреждане статута на професията, не повдига въпроса за остарялата правна уредба на преводаческата дейност, доколкото съществува такава.

    Но нека не забравяме все пак, че днес е празник!

    Честит празник, уважаеми колеги!
    http://softisbg.com/rennies_blog/2013/09/post-81.html

  2. Вероника

    Чета с удоволствие преведени от нея книги. От интервюто личи, че е смела жена.Браво!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *