Лира Литературно-рекламна Агенция
Да погледнем отстрани трагикомедията, в която всички на Балканите участваме
Добромир Байчев стартира силно с „Глиненият цар“, който спечели конкурса „Развитие“ и литературната награда „Перото“ за дебют. Книгата беше и единственият български финалист на Европейската литературна награда „Димитър Димов” през 2019 г. Авторът е кинорежисьр по образование и сценарист на много любими на българската публика ТВ шоу програми, а сега представя невероятен спектакъл с романа си „Позорище“. Думата, която на сръбски значи театър, на български звучи като позор и това показва Добромир Байчев чрез резила на няколко надъхани творци, водени от напорист грък, с идеята да правят у нас театър „Балканики„. Смехът идва не само от чисто регионалните номера, които му спретват българите, заедно с един македонец и сърбин, но и заради езиците, оставени без превод, за да усетим вица, политиката и народопсихологията на милото ни балканско семейство.
– Господин Байчев, в „Глиненият цар“ имаше шахматна игра и разположихте сюжета в лагера „Белене“ – място, заредено с много драма. Как направихте завой към хумористичен роман, пак свързан с игра, но този път театралната?
– Когато един автор е изкушен от комедията, въпросът не е как, а кога ще направи завой към хумора. За някои читатели вероятно ще е изненадващо да видят, че вторият роман на автора на „Глиненият цар“ е ярка комедия. Но бързо ще свикнат с мисълта, веднъж щом започнат да четат „Позорище“.
Има много писатели, които цял живот работят в един стил и един жанр (и дори боравят със сходна тематика и послания), но аз не съм от тях. Това просто не би ми било интересно.
Което пък не означава, че от сега нататък ще работя само в полето на хумора – а просто, че си запазвам правото да разказвам историите, които са ми интересни в стила и жанра, който най-добре им приляга.
– Оставили сте грък, македонец и сърбин да се разбират всеки на своя си език. Освен че сходните думи предизвикват смях, съобразявахте ли се с политическите отношения между държавите на вашите герои?
– Не е тайна, че зад привидно добросъседските отношения между държавите на Балканите тлеят вековни натрупвания от вражди, конфликти, териториални и дори културни претенции. В този смисъл няма как и героите в романа да са чужди на известни нагласи и стереотипи, или да не робуват в някаква степен на така характерния за балканците местен шовинизъм.
От друга страна, амбицията на главния герой, гърка Костас Папуляс, е да създаде една културна институция, която да надскочи именно тези вредни стереотипи и да обедини балканските творци на едно наднационално ниво. Той мечтае да създаде в София един общобалкански театър. Разбира се, красивата мечта на кир Костас претърпява пълно – макар и много забавно – фиаско.
Иначе съм оставил македонецът да говори на македонски, а сърбинът на сръбски, защото дори най-баналните фрази на тези два езика (ако приемем, че македонският е отделен език) звучат комично за българския читател. А същевременно са достатъчно разбираеми.
– Но защо за тези хора България е само сцена с прашясал декор от социализма?
– Не е само това, поне не за протагониста Костас. За симпатичния грък, когото читателят ще обикне (надявам се), България е една нова страница, чисто поле, на което да сбъдне проекта на живота си. Уви, той не подозира какво го чака на наша почва. Според клишето сме свикнали да възприемаме гърците с едно наум – „хитрите византийци“, „Бой се от данайците дори когато носят дарове“ и т.н.
Е, на този специално византиец в романа му разказваме играта така, както само ние умеем. Под „ние“ имам предвид балканците – същата участ би го сполетяла и в Македония, и в Сърбия, и в Румъния.
Хуморът винаги е бил и ще си остане плод на културни натрупвания и личен вкус. Това, което е смешно за един, е глупаво за друг. В това многообразие е чарът му
– Актьорската трупа в „Позорище“ художествена измислица ли е, или има прототипи в родната ни театрална гилдия?
Никой от персонажите в книгата няма за прототип реална личност. И макар че вече многократно чувам от читатели, че „разпознават“ в главния женски персонаж актрисата Аня Пенчева, ги уверявам, че по никакъв начин не съм имал предвид г-жа Пенчева при изграждането на образа. Повтарям, никой от персонажите не е базиран на реално съществуващ прототип. Просто са събирателни образи. Разпознаваеми са, защото са характерни типажи – с каквито работи комедията откакто свят светува.
– Имате опит като сценарист в едни от най-популярните шоу програми у нас и предполагам добре познавате тези формати в чужбина. Не мислите ли, че хуморът става все по-универсален и директен, а онлайн платформите с аматьорски клипчета вече са сериозна конкуренция на телевизиите?
– На първия ви въпрос – не, на втория – да.
Не мисля, че хуморът става все по-универсален. Хуморът винаги е бил и ще си остане плод на културни натрупвания и личен вкус. Това, което е смешно за един, е глупаво за друг. Например аз намирам разказите на Уди Алън за безумно смешни, но съм срещал хора, за които е пълна загадка какво изобщо забавно има в тях. По същия начин както аз пък не разбирам какво смешно има в някои чалгаджийски „шоа“.
Това, което е смешно за един германец от провинция Северен Рейн-Вестфалия, не е същото, което е смешно за един китаец от провинция Съчуан. И тъкмо в това многообразие е чарът на комедията.
Що се касае до онлайн платформите и телевизиите – първите вече са спечелили войната. Вторите още не го знаят.
