Начало / Интервюта / Добромир Байчев: В многообразието е чарът на комедията

Добромир Байчев: В многообразието е чарът на комедията

Да погледнем отстрани трагикомедията, в която всички на Балканите участваме

Dobromir_Baychev_

Добромир Байчев стартира силно с „Глиненият цар“, който спечели конкурса „Развитие“ и литературната награда „Перото“ за дебют. Книгата беше и единственият български финалист на Европейската литературна награда „Димитър Димов” през 2019 г. Авторът е кинорежисьр по образование и сценарист на много любими на българската публика ТВ шоу програми, а сега представя невероятен спектакъл с романа си „Позорище“. Думата, която на сръбски значи театър, на български звучи като позор и това показва Добромир Байчев чрез резила на няколко надъхани творци, водени от напорист грък, с идеята да правят у нас театър „Балканики„. Смехът идва не само от чисто регионалните номера, които му спретват българите, заедно с един македонец и сърбин, но и заради езиците, оставени без превод, за да усетим вица, политиката и народопсихологията на милото ни балканско семейство. 

229051_b– Господин Байчев, в „Глиненият цар“ имаше шахматна игра и разположихте сюжета в лагера „Белене“ – място, заредено с много драма. Как направихте завой към хумористичен роман, пак свързан с игра, но този път театралната?

– Когато един автор е изкушен от комедията, въпросът не е как, а кога ще направи завой към хумора. За някои читатели вероятно ще е изненадващо да видят, че вторият роман на автора на „Глиненият цар“ е ярка комедия. Но бързо ще свикнат с мисълта, веднъж щом започнат да четат „Позорище“.

Има много писатели, които цял живот работят в един стил и един жанр (и дори боравят със сходна тематика и послания), но аз не съм от тях. Това просто не би ми било интересно.

Което пък не означава, че от сега нататък ще работя само в полето на хумора – а просто, че си запазвам правото да разказвам историите, които са ми интересни в стила и жанра, който най-добре им приляга.

– Оставили сте грък, македонец и сърбин да се разбират всеки на своя си език. Освен че сходните думи предизвикват смях, съобразявахте ли се с политическите отношения между държавите на вашите герои?

– Не е тайна, че зад привидно добросъседските отношения между държавите на Балканите тлеят вековни натрупвания от вражди, конфликти, териториални и дори културни претенции. В този смисъл няма как и героите в романа да са чужди на известни нагласи и стереотипи, или да не робуват в някаква степен на така характерния за балканците местен шовинизъм.

От друга страна, амбицията на главния герой, гърка Костас Папуляс, е да създаде една културна институция, която да надскочи именно тези вредни стереотипи и да обедини балканските творци на едно наднационално ниво. Той мечтае да създаде в София един общобалкански театър. Разбира се, красивата мечта на кир Костас претърпява пълно – макар и много забавно – фиаско.

Иначе съм оставил македонецът да говори на македонски, а сърбинът на сръбски, защото дори най-баналните фрази на тези два езика (ако приемем, че македонският е отделен език) звучат комично за българския читател. А същевременно са достатъчно разбираеми.

– Но защо за тези хора България е само сцена с прашясал декор от социализма?

– Не е само това, поне не за протагониста Костас. За симпатичния грък, когото читателят ще обикне (надявам се), България е една нова страница, чисто поле, на което да сбъдне проекта на живота си. Уви, той не подозира какво го чака на наша почва. Според клишето сме свикнали да възприемаме гърците с едно наум – „хитрите византийци“, „Бой се от данайците дори когато носят дарове“ и т.н.

Е, на този специално византиец в романа му разказваме играта така, както само ние умеем. Под „ние“ имам предвид балканците – същата участ би го сполетяла и в Македония, и в Сърбия, и в Румъния.

Хуморът винаги е бил и ще си остане плод на културни натрупвания и личен вкус. Това, което е смешно за един, е глупаво за друг. В това многообразие е чарът му

– Актьорската трупа в „Позорище“ художествена измислица ли е, или има прототипи в родната ни театрална гилдия?

Никой от персонажите в книгата няма за прототип реална личност. И макар че вече многократно чувам от читатели, че „разпознават“ в главния женски персонаж актрисата Аня Пенчева, ги уверявам, че по никакъв начин не съм имал предвид г-жа Пенчева при изграждането на образа. Повтарям, никой от персонажите не е базиран на реално съществуващ прототип. Просто са събирателни образи. Разпознаваеми са, защото са характерни типажи – с каквито работи комедията откакто свят светува.

– Имате опит като сценарист в едни от най-популярните шоу програми у нас и предполагам добре познавате тези формати в чужбина. Не мислите ли, че хуморът става все по-универсален и директен, а онлайн платформите с аматьорски клипчета вече са сериозна конкуренция на телевизиите?

– На първия ви въпрос – не, на втория – да.

Не мисля, че хуморът става все по-универсален. Хуморът винаги е бил и ще си остане плод на културни натрупвания и личен вкус. Това, което е смешно за един, е глупаво за друг. Например аз намирам разказите на Уди Алън за безумно смешни, но съм срещал хора, за които е пълна загадка какво изобщо забавно има в тях. По същия начин както аз пък не разбирам какво смешно има в някои чалгаджийски „шоа“.

Това, което е смешно за един германец от провинция Северен Рейн-Вестфалия, не е същото, което е смешно за един китаец от провинция Съчуан. И тъкмо в това многообразие е чарът на комедията.

Що се касае до онлайн платформите и телевизиите – първите вече са спечелили войната. Вторите още не го знаят.

Разговора води Людмила Еленкова

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

14115788

Джена Еванс Уелч: Радвам се, че книгите ми се харесват в България

Всяко заглавие на очарователната американка започва с думата любов и всеки неин сюжет завършва с …