Лира Литературно-рекламна Агенция
Търся тънката граница между истината и фикцията, казва писателката
Гергана Лаптева е изключително интересна фигура – може да кажем, че е едновременно писател и пътешественик, художник и учен. Сега, в самото начало на лятото, ни представи и най-новата си книга – „Съкровището на Цезар“.
Романът преплита история, археология и приключения — действието се развива от 47 г. пр.н.е. до наши дни, като героите тръгват по следите на митично съкровище, скрито някъде между Италия, Египет и Гърция. Вдъхновението за книгата идва от реални папируси, открити в Херкулан – оцелели под лавата на Везувий. Точно както в „Момичето от портрета“ или „Тайната от Апамея“, и тук авторката смесва мистерия и история със своите лични прозрения и хипотези.
Стана традиция да разговаряме с Гергана за всяка нейна нова книга – така правим и сега, като се впускаме заедно в сюжета на „Съкровището на Цезар“
– Откъде дойде идеята за „Съкровището на Цезар“? Сюжетът звучи така, сякаш иска наистина сериозна подготовка…
– Винаги пиша по теми, които ме вълнуват. Както и в предишните ми романи, сюжетът е базиран на реални факти и е вдъхновен от действителни събития и личности, като Александър Македонски, Птолемеите, Юлий Цезар и Клеопатра. Отдавна исках да разкажа за историята на най-голямата и значима в исторически план библиотека – Александрийската. Когато попаднах на публикация, описваща как чрез съвременните технологии може да бъде разкрито съдържанието на древни документи, за които се предполага, че са били част от тази библиотека, за мен това бе и моментът, в който започнах да работя върху романа „Съкровището на Цезар”. Става въпрос за Херкуланските папируси, открити почти изцяло обгорели в една вила, залята от лавата при изригването на Везувий през 79 г. Днес част от тях се намират в Археологическия музей в Неапол.
Също така, винаги посещавам местата, за които пиша, правя проучвания и отсявам информация, за да мога се придържам максимално към реалните събития и факти. Историческият период, за който разказвам в романа, е свързан основно със създаването на Римската империя, но обхваща и годините, предшестващи това събитие. Наложи се да изчета много научна литература по темата, разговарях и се съветвах с историци и археолози.
Всички археологически обекти, обществени сгради, религиозни храмове, произведения на изкуството и местности, описани в романа, са реални. Те все още могат да се видят, с изключение на древната Александрийска библиотека.
– Романът Ви преплита елементи, които са особено актуални напоследък – история, археология и много приключения. Кое може да се окаже слабото място в такава книга?
– Писането на всеки роман за мен винаги е свързано с няколко етапа – от дългите проучвания, през обмислянето и развитието на сюжетните линии, героите и проблема, върху който искам да акцентирам. Докато пиша, аз научавам много, откривам нови за мен светове, култури и традиции, запознавам се с интересни хора и съответно, исках да предам тези усещания в романа. Един вид предизвикателство в такъв тип литература е да се намери балансът между истината и фикцията. Историята трябва да се предаде по начин, който да е едновременно интригуващ и познавателен, без да се прекалява нито с едното, нито с другото. В крайна сметка читателите са тези, които ще кажат дали е така.
– Докато пишете, казвате ли си понякога: „Ето, това ще е най-хубавата ми книга!“? И важи ли за „Съкровището на Цезар“?
– Определено – не! Започвайки работа по даден роман, естествено имам рамка, към която се придържам. Това включва основната сюжетна линия, времевия и исторически обхват и най-вече темата, върху която искам да акцентирам. Всичко останало се случва в процеса на писане. Това се отнася и за героите, било то главни или второстепенни, някои обрати в историята, незначителни на пръв поглед подробности и т.н. Понякога до самия край и аз нямам точна представа какъв ще е финалът на книгата или по-точно, как ще стигнат до него въпросните персонажи.
Надявам се най-добрата ми книга да е следващата.
– Обикновено внимание привличат реалните личности, които стават част от сюжета. Как изграждате характера им, когато са известни – както Цезар в случая?
– Определено изграждането на характери на персонажи, базирани на реални личности, е предизвикателство. Това се отнася особено за Гай Юлий Цезар. Освен пълководец, политически лидер и писател, той е и една от най-влиятелните личности в световната история. Цезар изиграва важна роля в трансформацията на Римската република в империя, прави и интензивни реформи в римското общество и държава. На Цезар дължим и редица нововъведения, като започнем от Юлианския календар, началото на книгоподвързването и дори прототипа на вестника.
Във всичките си романи разказвам съответната история от съвременна гледна точка, т.е. героите ми са хора, живеещи в наши дни, но търсещи тайни, скрити в миналото. Мисля, че така се получава по-достоверен и реалистичен диалог между тях, тъй като, за да пишеш изцяло в историческо време, би трябвало да познаваш отблизо начина на изразяване, стила, маниерите и езиковите детайли, които хората са използвали да кажем преди 10-15 века и дори в по-далечни периоди. Не мисля, че това е възможно. Никой от нас не знае как са разговаряли и общували помежду си реалните Цезар и Клеопатра или Александър Македонски и неговите пълководци.
– Сега, на премиерата на „Съкровището на Цезар“, участие взеха и университетски учени. Кой е най-ценният съвет, който получихте от тях за книгата?
– Когато пиша по дадена тема и проучвам определен исторически период, аз винаги се консултирам със специалисти в съответната област. Те обикновено са историци, археолози, реставратори и т.н. Това е нужно, за да може книгата, макар и художествена, да бъде максимално достоверна исторически. Романът „Съкровището на Цезар” не прави изключение. Проф. Георги Рачев от Софийския университет и доц. Майа Василева от Нов български университет са доказали се учени с неоспорим авторитет в научните среди и от тях човек може да научи много. Може би най-ценният съвет бе как да се придържам към онази невидима нишка, отделящата фикцията от реалността.
Най-ценният съвет, който получих, бе да се придържам към онази невидима нишка, отделящата фикцията от реалността
– А случвало ли се е читател да Ви подхвърли идея, която да е достатъчно интригуваща, та да стане част от Ваш роман?
– О, да. Дори в момента работя по роман, в чийто сюжет вплитам история, разказана ми от мой читател. Покрай пътуванията ми, свързани с представянето на книгите, се срещам с много и различни хора, а всеки от тях има какво да сподели. А и не бива да забравям, че книгите, които пиша, са предназначени именно за читателите, затова мисля, че те имат пълното право да участват по някакъв начин в сюжета.
– Всъщност по-лесно ли е да се пише за изцяло измислени герои?
– Това дава свобода да изграждам образите, характерите и взаимоотношенията помежду им. Харесва ми, че имам възможност да моделирам същността им според нуждите на сюжета. Но макар и измислени, понякога се улавям, че в някои от моите герои има по-малко от чертите и характерите на мои приятели, познати или хора, с които съм се запознала наскоро.
– Защо миналото все ни привлича – то е част от всичките Ви книги?
– Миналото е част от нас. Не можем да живеем пълноценно в настоящето и да градим бъдещето си, без да познаваме историята. Тя е нашето наследство и не бива да бъде забравяна, а напротив. Важното е да съумеем да се поучим от нея и да извлечем най-ценното, което ще ни бъде от полза и ще ни направи, ако не по-добри, то поне по-стойностни като личности и като нация.
– Сама пътувате изключително много, къде сме ние на картата на света с нашите старини и какво не ни достига, за да сме сред световните дестинации?
– България е една от най-старите държави в Европа, с хилядолетна история. По нашите земи са живели траки, римляни, славяни и прабългари. Всички тези цивилизации са оставили своя отпечатък върху историята, традициите и културата ни. Според мен България не отстъпва по нищо на страни като Италия, Гърция или Турция. Това, което ни липсва, за да се наредим сред световните дестинации, е на първо място инфраструктура – основно транспортна. Има места (Странджа например), до които се стига изключително трудно, дори за българи, а какво остава за чужденци. Трябва и да се говори повече, да се популяризира и дава гласност на това, което имаме, и то по начин, който да привлече и накара хората да искат да дойдат и опознаят нашата история и култура. За щастие, напоследък все повече туристи и любители на пътешествията посещават обекти като Перперикон, Херакля Синтика, Царевец и др. Това, разбира се, дължим на работата и упоритостта на нашите учени, които въпреки финансовите проблеми, с които се сблъскват, успяват да извадят миналото от забвение и да го направят достъпно за нас.
Аз обожавам да пътувам. Това се е превърнало в част от живота ми. По този начин човек се обогатява, научава повече за света и опознава нови култури. Именно това е една от причините, за да пиша романи, които да накарат хората да искат да усетят тръпката от едно пътуване към неизвестното и да разберат по-добре онзи дух, подтиквал човека винаги да се стреми към новото, към достигането до непознати земи, към опознаването на чужди култури.
Надявам се най-добрата ми книга да е следващата
– Сега идеи за колко книги има в главата Ви?
– В момента работя по нов роман, които разказва за една изключително важна част от нашата история, свързана с Първото българско царство и столиците Плиска и Преслав. Всъщност историята започва от Сицилия, но постепенно действието се пренася тук. В началото съм, но съм напълно отдадена на темата и това ангажира голяма част от времето ми.
– Благодарим от сърце, че ни предлагате нови и нови увлекателни приключения!
