Лира Литературно-рекламна Агенция
Игрите на карти като упражнения по стил и незаменими житейски уроци
„Перфектна колода“ е четвъртата книга на разградската журналистка и писателка Деница Дилова, с която тя за пореден път доказа, че четивна и добра литература не означава да се снижат критериите за художествена стойност. Че класическите модели на изкуството и логиката на абсурдното ни всекидневие могат благородно да се съревновават. Ако някой прави аналогия с романа й „Безумецът от Таро“ (номиниран за Наградата „Хеликон“ през 2018-а), уверявам го, че нямат тематична връзка, а тази книга на Деница Дилова e още по-силна. За нея разговаряме с авторката.
– Заглавието „Перфектна колода“ идва от последния разказ във вашия сборник. Разшифровайте ни го, понеже перфектното или съвършено нещо често крие уловка?
– В моя разказ перфектността на тестето карти иде от сбор дефекти, така че е двусмислено, но то се превръща и в съвършено оръжие за печелене на пари чрез нечестна игра. Може би многото подходящи дефекти са необходими за цялата перфектна обща картина. Може би и с хората е така. Този разказ бе написан последен, нямах заглавие на сборника. Нито един от останалите девет разказа не стоеше добре, за да представи общата картина – че книгата съдържа разкази за карти. Наложи се да напиша още един, десети разказ, чието заглавие да сложим и на корицата. Естествено започнах сляпо, с надеждата, че ще се появи заглавието, докато пиша. И някъде по средата на разказа то се появи.
– Първият от всичките „10 разказа за картоиграчи„, както е подзаглавието на книгата, включва съвсем реален персонаж – поетът Дулинко Дулев, знаков творец за Лудогорието, който миналата година си отиде от този свят. Как той стана герой на „Ха-ха-ха за сантесето„?
– Дулинко Дулев беше мой много близък приятел. Той е поет и сатирик, журналист, веселяк, изключително свежа фигура, с ярка и характерна външност. Беше много стара моя идея да е герой в някой от разказите ми. Той пишеше рецензии за моите книги в местния вестник. На премиерата на първия ми роман в родния ми град той ме представи пред читателите. Докато беше жив, му бях споделила идеята да влезе в някой разказ с името си, казах му, че искам да играе карти с някой друг наш познат. Имаше период, в който обмисляхме сюжета, но така и не написах нищо, докато беше жив. Така че сега, след смъртта му, след като мина и достатъчно време в тъга, ми се оформи и сюжетът. С този разказ изпълнявам и обещанието си и по някакъв начин се сбогувам с него. Той така би искал, нарочно сложих това „ха-ха-ха“ в заглавието. Дулинко Дулев се присмиваше на всичко. Без да слагам реални препратки от живота му тук, в Разград, аз го описах като типаж. Това е той – весел, ироничен, добър приятел, радващ се на живота мъж, с душа на поет. Разказът може би ще натъжи читателите, но всяка загуба е тъжна, а такъв чешит като него аз не познавам и загубата е голяма за културата.
С поета Дулинко Дулев, превърнал се след смъртта си в герой на разказа „Ха-ха-ха за сантасето“
– А как привлякохте Мария Донева да напише стихотворение за сантасето?
– Тъй като Дулинко беше бог на римите, нямаше как да не вкарам стихче, но моите опити се провалиха. Редакторът на книгата Веселина Седларска ми каза: потърси професионалист. Помолих Мария Донева, с която също сме приятелки. Имах готово заглавие и реално Мария написа това стихотворение по заглавие, без да е чела разказа, написа го за няколко часа. Казах й: „Трябват ми три куплета!“ А тя върна едно разкошно дълго стихотворение и ми каза: „Отрежи си каквото ти хареса.“ Разбира се, че нищо не отрязах, Мария е гениален поет, сложих в разказа цялото. Страната ни е малка, хората на словото се познават и когато си взаимодействат по такъв начин, изкуството само печели. Ето, един разказ събра двама поети и един писател. Римите са точно в стила на Дулинко и аз съм много щастлива и благодарна.
– В един от разказите вкарвате и чиста теория за игра на карти. Допитахте ли се до някой професионален играч, знаем, че освен удоволствие картите носят печалба.
– Правих консултации с професионалист – крупие. Наложи ми се да поразпитам, да прочета малко, тъй като някои от игрите не владея. Например блекджек. Не исках да прекалявам с теория на самата игра в никоя от историите. Читателят трябва да е неангажиран с това, да може да изпитва удоволствие от четенето, без да спира и да си мисли: „Ама какво пише тук?“ Вече ми зададоха въпрос във фейсбук: „Трябва ли да сме играли карти, за да четем книгата?“ Не – не трябва.
– Йохан Хьозинха в своя труд Homo ludens („Играещият човек“), застъпва тезата, че културата произлиза от играта. Ако направим произволна интерпретация на неговото твърдение, защо в България сме по-добри като индивидуални играчи, а в отбор все не ни се получава нито играта, нито културата? И с кого играхте за тази книга 
– Играта е изключително важна, на практика влиянието ѝ върху нас не приключва с детството, а се развива, трансформира. Освен да играем за развлечение и ни харесва да наблюдаваме чужда игра, тъй като подсъзнателно вкарваме всичко, което ни вълнува, проектираме го върху играчите. Независимо дали е футбол или някакво състезание. Понякога просто проектираме изпитването на собствения си късмет в изхода от чуждата игра. Налага се да се надскочиш за отборната игра. Да може да се възхитиш и на други играчи и да признаеш: „Да, има много добри, има много по-добри и за мен е чест и удоволстие да застана редом до тях.“ От една страна е хубаво човек да се самоусъвършенства, но има някакъв момент, в който трябва да се огледаш и около теб. Издаването на една книга е отборна игра. С мен в един отбор бяха великолепни хора – Веселина Седларска, коректорът Русанка Одринска, отговорният редактор Мирослав Александров, художникът Дамян Дамянов. Искам да им благодаря.
– Вие какво правите, когато в живота ви се падне „слаба карта“ – слагате край на играта или обмисляте внимателно следващата?
– Зависи. Ако приключа играта, си давам шанс да започна нова. Обикновено след слаба карта чакам силната. Животът – тази велика игра, обича да ги редува. Поне това е сигурно. Дори три поредни да са лоши, докато си в играта, шансът за добра ръка винаги съществува. Да кажем, че когато ми се падне слаба карта, гледам да се държа в играта.
