Лира Литературно-рекламна Агенция
Отскоро на книжния ни пазар е обновеният от Иглика Василева превод на романа „Одисей“ от Джеймс Джойс. Изданията на „Хеликон“ са две − в мека и твърда корица, а цената им е повече от привлекателна. Известната ни преводачка се е подписала под претворяванията на български на автори като Вирджиния Улф, Уолт Уитман, Владимир Набоков, Хенри Джеймс, а от по-новите − Лорънс Дърел, Пол Остър, Иън Макюън, Джон Банвил.
И все пак да я попитаме за „Одисей“.
Как се превежда такава книга? Знаем, че „Одисей“ е истинско предизвикателство за преводачите на всички езици.
Така, както всяка друга. Първо преводачът трябва да си направи домашното – да проучи автора, епохата, специфичния му литературен стил, да изчете максимален брой негови книги, за да влезе под кожата му и тогава вече може да започне. Аз имах доста време – близо година, докато издателите подпишат договора за авторските права с внука на Джойс Стивън Джойс, един крайно своенравен човек, който живееше единствено от тези права и ревностно следеше да си получи парите от всяка думичка на дядо си, където и да е цитирана тя. В тази близо година изчетох много критици, одобряващи и неодобряващи модернизма, докато в един момент се улових, че знам повече за романа, отколкото познавам самия роман. И ето че изведнъж се изправих пред писател, който владее езика до виртуозност, а някои от епизодите са истински оргии от думи, но го прави със замах и удоволствие, което си личи от всяка страница. Тук предизвикателството при превода идва по две линии – естеството на романа, който е един експеримент, тоест без предшественици и последователи, и от друга страна, нашите две култури. Искам да кажа, че не е все едно да превеждаш„Одисей“ на френски и на български. При българския има едно по-голямо отстояние, което се дължи на по-голямата отдалеченост на нашата култура от западната. И много от нещата, които са ясни за западния читател, при нас имат нужда от обяснение, тоест от бележки под линия.
Малко празници като Блумсдей, базирани на книга, се превръщат в емблеми на една нация и се отбелязват по цял свят и днес. Какво е било посланието на автора с „Одисей“?
И досега се чудя как така не ключови дати, славни герои или битки, а една измислица, една фикция се е превърнала в такъв голям празник. На 16 юни − денят, в който се развива действието в романа − хиляди ирландци и не само в Дъблин излизат облечени в тоалети от онова време, ядат по улиците пържени бъбречета, пият бургундско, както е по романа, рецитират на всеки ъгъл откъси − кой каквото си харесва − и така цял ден; и това сега се прави по цял свят, което говори, че романът, труден или не, се чете все повече и повече, изучава се в университетите и т.н. С което не искам да кажа, че може да стане настолна книга за всекиго. Но определено е такъв за джойсоведите, които си вадят хляба с него. След Шекспир Джойс е най-коментираният английски автор. Затова и „Одисей“ до голяма степен вече е разтълкуван, тоест не е онази мистерия, която е представлявал в началото.
Що се отнася до посланието, такова няма. Щеше да е лесно, ако имаше. Тоест романът е описание на „живота според Джойс“, нещо по-истинско от класическия роман с неговите канони, той всъщност руши всякакви романови канони. Оттук и трудността, защото човек очаква книга с напредващо във времето действие, докато тук романът се разстила в концентрични кръгове и нищо друго не напредва в него освен времето – 8 часа сутринта, 9 часа и така до след полунощ. Това са 18 епизода, 18 отделни книги, в които главните герои се редуват – ту Леополд Блум, ту Стивън Дедалус, като в някои от тях те са главни действащи лица, в други − второстепенни. От непознати стават близки. Стават като баща и син. Само в последния епизод се развихря Моли Блум в невероятен изблик на логорея.
Стиловете се редуват, но навсякъде остава невероятният език на Джойс, който хвърля фойерверки на всяка страница.
Има ли нещо любопитно около личността на Джойс?
Всичко около него е прелюбопитно. Но най-любопитна е силата на творческото му въображение и писателската му воля. При този живот на вечен недоимък, трудности, вечно местене от квартира на квартира и от една страна в друга, липса на работа, болести – неговите собствени и на дъщеря му Лучия, и въпреки безкрайните откази на издателите да публикуват не само „Одисей“, но и „Дъблинчани“ и „Портрет на художника като млад“, въпреки неодобрението, което среща у роднини, приятели и писатели, той не се отказва. Бил е абсолютно убеден в смисъла и стойността на това, което пише.
