Лира Литературно-рекламна Агенция
Младият писател е от авторите, които са встрани от прожекторите на литературната сцена
Попада в категорията млади автори, защото е на 36 г., но опитът му с думите надхвърля клишетата на тема възраст. Имаме предвид и някои сериозни закваски – от една страна, Смолянските Родопи, където е роден, от друга – образованието му по журналистика и философия в СУ „Св. Климент Охридски“ , от трета – работата му като уебредактор в „Шоуто на Слави“. Николай вече има издадена книга зад гърба си – „Отлъчване“, но повод да го представим в Лира.бг, пък и по радио „Хеликон“, стана Ваня Хинкова, която инициира в русенския Хеликон представяне на новата – „Хроники на неведомото“. Както често става, преценката на книжаря се оказа точна. Разберете защо в самото интервю.
– Може ли да се обясни неведомото, хроника на какво е романът ти?
– Романът разказва една дълга история, която продължава три века и търси връзките с тези, които са били преди нас. В тази сага човешките съдби са свързани от нишките на неведомото – това, което не можем да разберем и обясним, но можем да почувстваме. Защото неведома е тайната на зачатието и на това какво предаваме на децата си. Неведома е и силата на изкуството, сътворено от човешка ръка, но поело на път през вековете, за да ни променя и да ни дарява живот.
Аз обяснявам неведомото с въпроса „Защо?“. Ако този въпрос е едно дърво, ние виждаме ствола, клоните, листата, цветовете и плодовете му… а неведомото е в корена. Решим ли да извадим дървото, то ще загине. Тоест ще ни остане само отговорът, но няма да помним въпроса. Като в „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Въпросът „Защо?“ обаче стои пред нас, виждаме го и не спираме да си го задаваме. Той ни кара да растем – именно търсенето е това, което ни издига и възвисява. А вярата е стволът, който ни дава опора.
– Има ли сблъсък на религиите в тази книга?
– Категорично не. „Хроники на неведомото“ разказва за вярата, която тупти в нас, дори и да не я виждаме с очите си. В едно утопично родопско село Всевидино хората нямат църква, защото още по време на османското нашествие е подпалена и след това се е сринала, затрупана от силен трус. Но векове по-късно кошничар открива в могилата златен кръст, който стои изправен и не се поклаща. Когато разравят земята наоколо, хората откриват, че този кръст е останал закрепен за църквата, която с векове е оцеляла – там, под могилата. По-късно идват годините на зверствата след Априлското въстание, но тогава същото това село е спасено не от християнски свещеник, а от сляп мюсюлмански мюезин. „Хроники на неведомото“ е книга, която помирява – религиите, проклятията на кръвта, вековните вражди между хората.
– Чисто сюжетно, пък и исторически, откъде тръгва коренът на историята?
– Коренът е едно убийство в Родопите през 18. век. Седем мъже случайно убиват едно дете и сюжетът върви по следите на кръвта, но не на убитото дете, а на седмината мъже. Проследени са техните поколения, деца, внуци, правнуци, и начинът, по който се преплитат съдбите им, повлияни от убийството; разказът отива много години наред, за да стигне от историята на убитито дете до спасеното дете. Защото ние притежаваме тази сила – да преодоляваме собствените си демони, а пътят към това е един-единствен, пътят на любовта. Така от убитото дете стигаме не само до спасеното дете, а и до историята на детето-спасител, което е родено едновременно от човешката плът и от неведомата сила на изкуството.
Детето-спасител е това, което може да превърне миналото в бъдеще. Затова в края на книгата има разказ за това, което би могло да очаква нашите деца. Една антиутопия за света и за това, в което може би ще го превърнем. Утопията за миналото се превръща в контрапункт – антиутопия за бъдещето.
– Защо правиш такъв скок в бъдещето?
– Причините са две. Първата, за да дам на историята един съвсем неочакван и различен поглед. Разказът за бъдещето ми дава чудесна възможност да уплътня цялата идея на тази книга, да задам въпроси, които според мен стоят пред всеки един от нас днес, пред човечеството като цяло… „Можем ли да опитомим и да контролираме зачатието?“ „До каква степен науката ни води напред и доколко може да ни върне назад?“ „Трябва ли да вадим дървото, за да видим корена му, или просто трябва да търсим отговорите в сърцето си, да провокираме съзнанието си, но и да знаем, че нещо винаги ще остане скрито, неузнаваемо?“
Втората причина книгата да отиде в бъдещето е, че исках да дам картина на вътрешния свят на двама от героите в нея. Тази антиутопия всъщност се пише от двама герои в книгата. И тя дава възможност на читателя да проникне дълбоко в тях, чрез кодовете на творчеството им. Защото именно творчеството е начинът да познаеш един човек изцяло, отвътре, да го усетиш и разбереш, да го обикнеш или да го намразиш.
– Един стар часовник стои на корицата. Каква е неговата роля?
– Така се отмерва времето в тази книга – със стар, отдавна спрял джобен часовник. Този часовник пътува през вековете, предава се от ръка на ръка и носи в себе си не само времето, а и миналото. Корицата е дело на Димитър Келбечев и когато я видях, за пореден път се впечатлих от начина, по който този художник чете книгите ми. Той нарисува и корицата на първия ми роман – „Отлъчване“. И в двата случая успя да извади от книгата нещо толкова съществено и да го визуализира прекрасно. Много съм радостен от това, че издателите ми от „Жанет 45“, освен всичко останало, което правят за книгите ми, ме запознаха и с Димитър Келбечев.
– Толкова много образи, времена, различни нишки… Как ги подреди в процеса на работа, имаше ли предварителен списък, схема на родословни дървета? И как не се оплете в тях?
– Всичко тръгна от идеята за целия роман. Не от героите, не от езика, не от жанра. От идеята, която ме обсеби до такава степен, че се почувствах почти принуден да седна и да започна да пиша. После отделните истории набъбваха, преплитаха се, започнаха да взаимодействат една с друга, героите се сдобиваха с характери и с гласове… Затова, за да ги овладея, но и едновременно с това да им дам свобода и въздух, се наложи да правя подробни таблици с ключови събития, раждания и смърт, дори рисувах карта на Всевидино, за да не се загубя из сокаците на това село, което се е родило в моето съзнание.
Накрая, след като цяла година живях в тази книга, след като тя се отдели от мен и тръгна на път към читателите, дори почувствах празнота у себе си. Сега ми липсват утрините, които се събуждах в софийското си жилище, но след първата глътка кафе и излизането на терасата се пренасях във Всевидино, в Люлебургас, в Чикаго. Но това е една сладка носталгия, защото знам, че страниците на книгата, думите в нея, сега пренасят други хора там, при героите ми.
