Начало / Автори / Писателят умря. Да живее писането!

Писателят умря. Да живее писането!

(500) DAYS OF SUMMER, (aka 500 DAYS OF SUMMER), from left: Joseph Gordon-Levitt, Zooey Deschanel, 2009. TM & copyright ©Fox Searchlight. All rights reserved/courtesy Everett Collection fotograma 249/ cordon press

Иван ГОЛЕВ

Всъщност писателят си е жив и здрав. Умря само авторитетът му. Умря способността му да създава паралелни светове, които огромни човешки маси да копнеят да населят и да продължат в тях рода си. Днешният писател е способен на друго – да напише книга, която да бъде заснета на филм, който огромни човешки маси да зяпат, докато ядат пуканки и проверяват смартфона си, а на другия ден са забравили. И да трупа кинти от това.

Писателят като водач умря. Остана писателят като индустрия.

Преди писателят черпеше от живота от първа ръка – ходеше на война, лекуваше хора, сееше царевица или блъскаше в завода. Днес войната е в телевизора, болните се вият безплътно като духове в рекламите за лекарства, ГМО царевицата се сее сама. Писателят не е нужно да ходи никъде, за да наблюдава живота – животът идва при него по кабела и ефира. Видимият свят се скри в невидимата мрежа. И оттам всеки кандидат за слава черпи своето вдъхновение, опит и нравственост, без да си цапа ръцете с житейската кал.

Макар да изглежда обратното, тук няма място за сръдня. Подобно ангел, в чиято небесна закрила вече никой не вярва, писателят сви криле, скри ги под якето си и се сля с тълпата. Защото днешната тълпа също не е предишната. Днес всеки от нея държи в ръка смартфон и той е неговата книга, неговият глас, неговият ангел и неговата молитвена свещ. Лицето му е озарено не от бледия светлик на хартиените страници, а от електрическото сияние на дисплея. Приликата е голяма. Но разликата е още по-голяма.

Революцията се състоя. Читателят се превърна в автор. Вековният гнет на писателя, като създател на паралелни светове, които публиката да приема за свои, бе отхвърлен решително и стъпкан с крака. И както обикновено се случва с всяко опразнено място в природата, то бе заето от други присъствия. От есемеси, постове, форуми, коментари, споделяния, от свободно леещо се слово, свързващо отделния човек с други отделни хора. Самотните читатели на книги се превърнаха в общество на свързани едни с други самотни писачи на текстове. Да, тези текстове са в голямата си част истински, автентични и отразяват гласа на народа. Правят го много по-добре от платените и вързани с юзда журналисти, коментатори и анализатори. Писането им е новата литература. Лишена от пудра и грим, директна, без задръжки, удряща право в целта или поне близо до нея. Но и носеща много често стадни характеристики, баналност, първосигналност. Това е гласът на тълпата, но и гласът на самотниците. С всичките им плюсове и минуси.

Те създават нови Йокнапатофи, параграфи 22, ГУЛА-ци и песни на колелетата. Но не си правят труда да ги обличат в художествена форма, а ги изтръскват от себе си, както кучето – водата от козината си, за да се почувстват облекчени, освободени. Което всъщност прави и писателят. Но онзи, предишният, не създателят на продукти.

С художествената литература се случи това, което се случи с храната. Тя вече не е месо от току-що заклано животно, пасло в тучни пасища, не е мляко, прясно издоено от крава, не е зеленчуци, свежо откъснати от градината. Тя е хранителен продукт, в който са забъркани соев лецитин, млечен протеин, картофено нишесте, половин дузина Е-та, течен пушек, емулгатори, консерванти, оцветители и, накрая, мононатриев глутамат, за подобряване на вкуса на цялата тази отврат.

Писането набира сили. Литературата е под въпрос.

Важното е да се освобождава напрежението.

Когато писането секне, светът ще бъде идеален.

Прочетете още

famine-en-Afrique

Бла-бла-бла!

Иван ГОЛЕВ Неотдавна публикувах тук текстче за алпиниста Боян Петров. Възмущавах се нещо, страдах… Скоро …

Един коментар

  1. „В речта си „Любек като духовна форма на живот” Томас Ман казва на своите слушатели:
    „Кой е писател? Този, чийто живот е символ. Аз дълбоко вярвам, че е достатъчно да разказвам само за себе си, за да развържа с това езика на моята съвременност, на днешното човечество, и ако у мене нямаше такава вяра, аз нямаше да се подлагам на мъките на творчеството.”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *