Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
– Хората станаха лоши. Никой вече не спира на стопаджиите. Сигурно чакаш от много време?
– Всъщност само от десет минути. Никога не чакам повече от петнайсет, двайсет минути.
– Хм.
– Хората не са по-лоши, отколкото преди двайсет години. И тогава пак пътувах на стоп. И все така стигах – бързо. По-бързо, отколкото с рейса.
– Не знам, на мен така ми се струва.
– Може би има разлика между преди и днес. Сигурно има. Но добрината е постоянна величина. Никъде не се губи. Иначе светът би загинал на секундата.
– Хм.
– Не знам от какво се страхуват хората. Тоест, разбирам страха. Но психиката на стопаджията и на шофьора, който ще го вдигне от пътя, е по-различна. Престъпното мислене е такова, че престъпникът първо се страхува да стопира, защото подозира другите, мисли, че са като него. Ако е от другата страна, като шофьор, също – той подозира стопаджиите, че са престъпници. Човек винаги проектира себе си у другите хора. И ако си добър, виждаш доброто у другите. И другите също го виждат у теб. Ако си зъл, смяташ и другите за зли.
– Не знаеш на кого ще попаднеш вече. Винаги има риск.
– Минимален е. Пренебрежим. Обичам да карам и велосипеда си по много километри. Понякога се налага да го заключа дори за цяла седмица някъде на публично място. Достатъчно е да го сложа край някоя бензиностанция или до автобусна спирка. Където има много хора. Човекът с престъпното мислене не може да си представи дори, че съм толкова наивен. Той се съмнява във всичко. Това е принцип. И понеже аз знам как мисли той, не ме притеснява да оставям колелото така. Само един процент от престъпниците би бил толкова нагъл и безскрупулен, че да го открадне от такова място. Същото е и със стопаджиите. Само един процент от всички престъпници биха решили, че това е подходящ начин да извършат злодеяние. Просто не е в техния ресор. Не им е в полезрението. Пътуването на стоп е също толкова безопасно, колкото и пътуването с влак, автобус или с личната кола.
– Времето ни стана по-жестоко.
– Да, всички така казват. Но не съм много съгласен. Просто сега има много медии, на които им дай да шумят около всяко престъпление. Да го разтръбяват и да го дъвчат, за да си пълнят времето. Преди сто години злото у човека не е било по-малко. Но не е имало толкова бързи и масови медии, които да го тиражират и да психясва публиката.
– Сигурно си прав.
Тук с Ванко шофьора на тира замълчахме, понеже философията ни дойде напълно достатъчно и трябваше да премислим идеите, които споделихме. Той ме вдигна някъде около Габрово и ме возеше накъм Севлиево и по-нататък до разклона от главния път София – Варна накъм Троян. Нали ви рекох, че съм тръгнал през Родината на зиг-заг. От Бургас през Шипка до Етъра. И после от северната страна на Балкана стотина километра на запад, след което отново в южна посока. Погледнете картата и ще ме разберете.
Човек като стане на определена възраст, вече иска всички неща около него да са естествени. Може би понеже съм селски човек. Щото градските хора може цял живот да носят шушляк и да не се замислят над подобни въпроси. Но преди две години минах през Етъра и влязох в дюкяна на Добринка. Елечетата, които шие собственоръчно, са от агнешка кожа. Прави ги, както са ги правили преди двеста, триста и повече години. С прости и здрави шевове. С вълната от вътрешната страна. Ако човек има такава дреха, може да оцелее и в най-големите студове. А старостта носи още повече студ. Не че съм стар вече. Още се държа. Но просто ми допада идеята за нещо такова топличко на гърба. На краката си може да нямам обувки, може цяла зима със сандали да ходя, но на кръшняка ми трябва да му е комфортно. И така, пътувах си на стоп с торбата с кожения елек под мишница и раница на гръб. Този беше за жена ми, щото нали ви казах, че е зиморничава. Иначе има добро чувство за хумор, но като паднат температурите под 21 градуса и почва да трепери и настръхва. Тя вече е спасена. Ще си има дреха, каквато са имали принцесите в замъците.
Това не го разказах на Ванко – шофьора на тира. Щото той предпочиташе да ми разказва личните си неща. Как се е развел на 50 и в момента на 55 колко е влюбен в Мимето и как я познавал още от младежките си години, харесвал я още някога, но все нямали шанс. Тя се била омъжила. Той също създал семейство. Но неговата и нейният не ги изтърпели. И след толкова много години се преоткрили с Мимето и били щастливи. И как сега като се върне от тоя курс с тира ще отиде право при нея и ще ѝ занесе подарък. И ще се любят. Очаквах да ми запее някоя стара градска песен. Сигурно заради слабата му фигура и мустачките. Заради целия му стил и излъчване. Добряк от класа. Даже ми помогна на разклона, като махна на следващия камион, който дойде зад нас. Щото тираджиите се подкрепят на пътя и никога не отказват услуга на колега. Седнах в следващия камион, но шофьорът не можеше да се сравнява с Ванко, бе твърде млад и замислен над грижите си.
За днес толкова, драги мои читатели. Следващия път повече. А вие четете Владимир Каминер, щото и той е пътувал на стоп и как ли не и е видял много и пише увлекателно.
