Начало / Критика / „До последен дух“ – един зевзек разказва за съвремието

„До последен дух“ – един зевзек разказва за съвремието

Елица Матеева

214489_bДокато героят на този тъжно-хумористичен и ретроспективен опит да съвмести минало и настояще разказва за битието си на актьор и директор на различни културни институти, аз се завръщам в студентските години, когато предпочитах да се отбивам в „Сатиричния театър“ заради възможността да видя работата на колеги от НБУ. Преди актьорите от НБУ да се сдобият със своя сцена в тяхната образователна обител, повечето театрални проекти бяха като сираци по отношение на пространството. За мен бе интересен фактът, че директорът на „Сатиричния театър“ тогава – Рашко Младенов, предостави място за реализация на спектакли на Възкресия Вихърова, Десислава Шпатова, Елена Панайотова, а по-късно започна да кани млади дебютанти режисьори. Актьорът Рашко Младенов винаги ми е напомнял на чешкия режисьор Иржи Менцел, който пък е поставял в „Сатирата“, докато Рашко Младенов ръководи театъра. Имала съм възможност да общувам за кратко с Рашко, макар че нещата не са вървяли гладко, но винаги ми е правило впечатление лекотата и прелестта, с която решава проблемите. Щом е решено – край: „работим“ или „не работим.“

Изненадах се, когато Рашко Младенов стана министър на културата в служебен кабинет. Краткостта на този пост не дава хоризонт за промяна на ситуации, но всеки с вярата и с надеждите си.

Под редакторската палка на Димитър Стоянович, Рашко Младенов разказва за ролите си в театъра и киното, и битието си на приключенец по вода, като шофьор на такси и продавач в магазин в „До последен дух“. Заглавието на книгата може би си играе със заглавието на филма на Жан – Люк Годар „До последен дъх“ (1960), макар че бабите от квартала биха ме репликирали, че греша, защото „До последен дъх“ за тях е името на турски сериал.

Честно казано, не си спомням знакова роля на Рашко, но пък в съзнанието ми е останал образът на човек зад пиано, който си играе с клавишите и думите сякаш създава музика, и тази картина не е лишена от смисъл, защото младежът Рашко Младенов е учил в Музикалното училище – благодарение на любовта му към футболния тим на „Славия“, успява в тежка битка с учителя си по математека не само да се сдобие с тройка по трудната наука, но и да уреди свои другарчета по съдба, та да продължат напред.

В разказите за детството в столичната махала Коньовица оживяват малките къщички с плодни дръвчета и паянтови клозети, кварталната баня „Три кладенци“, обслужваща чистотата на населението, вкусната „топейница“ – варено царевично брашно печено на фурна със стотинка за късмет. Една тайфа от палави младежи, които са като героите на Годар в „Последен дъх“ – темпераментни, буйни, волни.

„Отстрани погледнато, поведението на нашата приятелска общност беше странно и противоречиво. Мръсен език, шопски и коньовичарски диалект, цинизми, а в същото време крайно изфинени занимания – книги, класическа музика, балет, чешко кино. Компанията ни се разрастваше с годините, като от нашето училище останахме твърде малко“- пише Рашко Младенов

Годината е 1966 г., младежът Рашко е приет в Консерваторията и за награда отива на балетния конкурс във Варна, където Михаил Баришников печели, а пък българинът Младенов се запознава с Баришников, причаквайки го да се прибере в хотела. Вместо в Консерваторията обаче, Рашко се озовава в Грудовския танков полк и така две години, докато пръстите на ръцете му се превръщат в кебапчета. Рашко прави опит да стане солист в естрадата на ансамбъла към Главно управление на трудовата повинност и тъкмо да му се отвори кариера на певец, една министерска заповед променя хода на събитията. Годината е 1968, танковете са подредени за марш към Чехия, а майор Динев, прекият началник от казармата съветва войника Рашко да кандидатства в някой ВУЗ срещу прекрасната възможност за отпуск в столицата. Рашко се подготвя за изпити във ВИТИЗ, баща му, който е актьор му помага с избора на материали, но Рашко гледа на тази кандидат – студентска авантюра с намигване – хубавото е, че си сред приятелите, дишаш въздуха на столицата, а изпитите – късмет работа. „И не щеш ли – приеха ме. Важното беше, че отървах задържането на набора, Чехия (което ме ужасяваше) и на първи октомври – чао, Грудово.“

По – просто, по-леко, по-възвишено, по-весело. Системата на Станиславски показва рецептата за пътя на всеки актьор, а ако имаш професор от ранга на Желчо Мандаджиев, то е ясно, че при повече усилия, може би има шанс някога да станеш и актьор.

„Тази помпозност, която вложиха в сегашното му име, с нищо не промени предишните функции, освен с натрупването на нови и нови дисциплини, изсмукани от пръстите с времето, само и само да се отворят повече работни места за купищата преподаватели, някои от които, изпаднали зад борда театрали и кинаджии, търсещи някакво препитание. Никому не минава през ума, че тази фабрика за артисти произвежда свръхпродукция, която няма къде да се пласира, особено в последните трийсетина години. Явно на държавата не й пука какво става с тия млади хора, които след четиригодишен шумен студентски купон, се озъбват без работа и бъдеще“ – критична мисъл за събитията от сферата на театралното и филмовото образование в НАТФИЗ, през погледа на един съвременник.

Младежът актьор поема по пътя на разпределението – след академията първата спирка е театърът на град Русе. И тук с героя на този специфичен мемори-роман имаме общата съдба да усетим пейзажа на Русе като европейски град. В годините, когато Рашко Младенов работи като млад актьор в трупата на ДТ „Сава Огнянов“, той се запознава с работата на режисьорите Красимир Спасов, Слави Шкаров, има за директор на трупата прекрасния актьор Васил Попилиев, партнира си с местните актьори Виктор Данченко и Никола Чиприянов, с които и аз съм имала своята кратка среща. Да, времето е друго, героите вече са в друго измерение, но духът – духът остава!

После идва времето на „Театър София“, „Малък Градски театър зад канала“, „Ателие 313“ и срещи с различни режисьори. Едно голямо приключение по вода и филмът „Виза за океана“ превръщат историите на Рашко Младенов в пътешествие, достойно за перото на Жул Верн. Рейсът с кораба „Слънчев бряг“ до Нигерия и обратно е невероятно изпитание и шега, защото в онези години да се прави кино с подобен наивизъм и ентусиазъм е почти младежка приумица, но пък героят ни открива екзотичността на Канарските острови, Сенегал, Гана, Нигерия. А в прословутата Нигерия, Рашко Младенов дори присъства на приятелски мач между футболистите на „Тракия“ – Пловдив и националите на Нигерия.

рашко-младенов-322

След смяната на един кабинет с друг, нашият герой решава да напусне попрището на директор на Сатиричния театър и се озовава в Москва, където работи в Българския културен институт. Така се случва, че след година директорът на института в Москва Павел Васев става директор на Сатирата, а Рашко Младенов се озовава като сътрудник на института в Москва. Някъде в периода, в който Павел Васев е в Москва, посетих института ни и онова, което видях за краткия ми престой около десет дни, отговаря на разказите на нашия герой, а по-късно, когато излезе филмът „Мисия Лондон“ – историята за родната дипломатическа среда в странство, категорично и безкомпромисно си каза своята присъда.

Опитът на Рашко Младенов се обогатява, впечатленията придобиват широк хоризонт, дори когато стои в балон и снима при руския режисьор Владимир Наумов „В Русия вали сняг“. След Ален Делон в „Техеран – 43“, Наумов предлага една от централните роли на чужденец-българин. Апропо, нашият герой отново попада в интересна ситуация – дъжд, от небето падат цигари, мръсна носна кърпичка и един забравен актьор в балон, който тягостно се опитва да кацне на твърда земя. Спокойно, актьорът е спасен, но вече никога няма да виси във въздуха на руска територия.

В началото на септември в Созопол винаги се случва едно чудо-празник на изкуствата – „Аполония“, и един от дългогодишните съмишленици в организацията на събитието е Рашко Младенов. „Аполония“ е особено място на духа, което в днешните икономически условия е „друго присъствие“, „един друг въздух“, а ако искате да уловите своята „Аполония“, в „До последен дух“ са отделени редове за споделяне.

В трудности и мигове на радост, хуморът винаги е съпътствал този събрат на капитан Немо приключенец, авантюрист, оптимист, и ако трябва да обобщим, „До последен дух“ е като джаза, започва с някаква идея, а на финала усещаш, че си очарован от мелодията, от импровизациите на тема „живот“.

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

217753_b

„Старата къща под кипариса” – за детството с любов

„Вино от глухарчета”, „Манюня”, „Тайната градина”, „Старата къща под кипариса”… Това са все книги за …