Лира Литературно-рекламна Агенция
Милен Русков е новият носител на „Цветето на Хеликон“ за най-продаван български автор. Между 12-те номинирани заглавия за „Награда Хеликон“ през 2017 г., неговият роман „Чамкория“ спечели с над 7000 продадени бройки − своеобразен рекорд в историята на престижната статуетка.
Церемонията по връчването − традиционно се проведе в столичния „Хеликон -Витоша“, в чест на 23 април – Денят на книгата и авторското право. Паралелно с нея бяха обявени лауреатите на Националния конкурс за публикуван къс разказ за автори до 35 години „Рашко Сугарев“.
Припомняме ви, че миналогодишният носител на „Цветето на Хеликон“ – романът „Камбаната“ на Недялко Славов, стана избор първо на читателите, които я купуваха и втори път, на петчленното жури на „Награда Хеликон“, която се присъжда всеки декември в продължение на шестнайсет години от най-голямата книгоразпространителска верига у нас.
Двутомникът „Чамкория“ на Русков вече също е двоен печеливш. На него заложиха 123-ма служители от 25 книжарници „Хеликон“ в 20 града на България в своя вътрешен конкурс „Изборът на книжарите“ за 2017 г.
Според Бойко Ламбовски, член на журито, категоричният успех на „Чамкория“ се дължи на факта, че тя „съответства на камертона на българската душевност“.
Ето какво каза авторът Милен Русков, специално за радио „Хеликон“:
-Господин Русков, в кои книжарници на „Хеликон“ мислите че има най-много продажби от вашия роман?
-Предполагам, че в софийските.
-Писахте ли тази книга с нагласата, че днешният гражданин на София ще се припознае във вашия герой от началото на миналия век?
-Не. Докато пиша книгите си, въобще не мисля кой в кого ще се припознае и въобще не мисля за публиката. Опитвам се да ги създавам според собствените си художествени критерии. Иронията е, че хората, които пишат, за да се харесат, много често остават излъгани, тъй като те пишат конформистки, тоест, тривиални неща. Изхождайки от онова, което публиката вече е харесала, те се опитват да направят същото. Но хората казват − „А, ние това вече го знаем, вече сме го чели, не ни е интересно“. Желанието да се харесваш е сложно умение и именно поради тази причина тези, които се стремят към него, остават излъгани.
-Когато видяхте снимката с омнибуса, която е автентична, тя е на корицата, веднага ли си казахте − от нея ще стане страхотна история?
-Да, помислих си че всички образи на снимката могат да бъдат въвлечени в една история и тя да предаде атмосферата на времето, която носи. Тогава ми хрумна монолог на шофьора на омнибуса. Беше толкова хубав, смешен, трагикомичен монолог, че аз го записах веднага, за да не го забравя. На следващия ден си казах − това е много хубаво, дали не мога да продължа в тая посока, да напиша книга. Постепенно ми хрумваха още неща, някои после изоставях, но останах верен на първоначалната си идея − да напиша книга за 20-те години, за тези хора, със сюжети от онова време…
-На едно място в романа героят ви казва, че този град целият трябва да хвръкне във въздуха. Вие имате ли подобно апокалиптично чувство за София, особено след случващото се напоследък − катастрофата в която загинаха много хора, арестът на кмета на „Младост“?
–Героят ми казва това, защото не му харесва как градът е устроен. Той също казва, че трябва да бъде застрелян архитектът, но не трябва да вземате неговите думи за мое мнение. Репликите му са хиперболизирани и, разбира се, те са свързани с контекста, и с различните настроения, през които той минава. Не виждам никакви особени сътресения в момента в България. Ние сме склонни да драматизираме нещата, да правим буря в чаша вода и от мухата слон. Достатъчно е човек да сравни нашите години с тези, за които се разказва в „Чамкория“, и ще види, че днес нищо страшно не се случва, за разлика от тогава.
-Може ли да сравним вашия герой с онези зевзеци в световната литература, които се подиграват на човечеството отстрани и не им пука за общественото мнение, защото се оказват случайно въвлечени в събитията?
Разбира се, той е точно зевзек, подиграва се, но не бих казал, че е отстранен или въвлечен, макар и да се изживява като такъв. Ако погледнете неговата съдба, биографията му, каквато е описана в книгата, ще видите, че моят герой сам предизвиква всичко, което му се случва. Това е характерно за хората − те непрекъснато са склонни да мислят, че са жертва на обстоятелствата, на други хора, на разни исторически процеси, докато всъщност това, което ги сполита, е резултат на собствените им решения.
-Какво ще кажете на човек, който е без особени очаквания за вашата книга и просто посяга към нея, защото е чул, че тя е наградена?
-Книгата е така написана, че може да ви донесе чисто удоволствие. Освен всичко друго, тя е много смешна. Не се задълбочавайте във фактологии − това вярно ли е, онова вярно ли е, кое как е изглеждало. Почти всичко в книгата е истина, но имайте предвид, че тя е художествен текст, а аз не пиша художествена литература, за да мъдрувам. Пиша, за да нося удоволствие на хората. Това е главната ми цел като писател. Човек трябва да пристъпва не само към тази, към всички книги, които съм написал, с намерението да извлече от тях не дълбоки мисли, не исторически познания, макар че също ги има, а просто естетическо удоволствие.
Разговора води: Людмила Еленкова
Снимки: Елена Бойчинова
