Лира Литературно-рекламна Агенция
Наричат го Принца на разказите – Нийл Геймън е автор на цяла библиотека книги, от комикси и романи до сценарий за филми. Ето какво споделя той през юни миналата година пред „Хюстън Прес”:
Ще работите ли отново по „Доктор Кой” и чувствате ли се зле, че пропуснахте да пишете за последния Доктор, изигран от Питър Капалди?
Чувствам се ужасно, че не можах да пиша за Питър, докато той беше Доктора, но прекарах цялото време, работейки с ВВС по „Добри поличби”. Направихме 6-часова телевизионна продукция, а аз продължавах да си обещавам, че в момента, в който я приключим, ще напиша история за Питър. Дори знаех точно каква история искам да напиша, затова искрено се натъжих, когато разбрах, че няма да успея. Той е блестящ актьор и страхотен човек.
Пишете в толкова много жанрове, но кой ви е любим?
Обожавам радиопиесите, но почти не пиша в този жанр, защото трябва дъщерите ми да започнат да танцуват на улицата и да просят, за да се прехранваме. Обичам ги, защото носят цялата непосредственост на театъра или киното, но все пак ангажират въображението по начин, по който само прозата го прави. И това е абсолютно удоволствие.
Канили ли са ви да създавате аудио книги?
Напоследък се адаптират мои неща, които вече съм написал. Работя с Дирк Магс, който е адаптирал прекрасно „Никога, никъде, никой”, „Добри поличби”, „Звезден прах” и ще работи по „Момчетата на Ананси” – всичко това за радио ВВС. Продължавам да си мисля, че трябва да се върна към този жанр и да направя няколко магически аудио продукции, правех го доста в края на 90-те. Тогава имаше специален научно-фантастичен канал, за който правих няколко адаптации и създаването им беше изключително удовлетворяващо.
Наскоро на екран излезе „Американски богове” – обичате ли да гледате как творбите ви се развиват, след като сте ги завършили, или процесът е болезнен?
Всъщност е удивителен процес, който съчетава радост и болка – има по малко и от двете. Нещо като процеса на порастване е, трябва да го приемете рационално. Ако оставите и другите деца да си играят в пясъчника, трябва да сте подготвени, че може да счупят играчката или да донесат непланирана топка. Но, от друга страна, може да се окаже, че си мислите „О, Боже, никога не съм се сещал за това. Толкова е красиво!”
Занимавате се с благотворителност. Накъде смятате, че трябва хората да насочат парите и времето си, за да стане светът едно по-добро място?
Ако бях на тяхно място, щях да се огледам и да открия нещата, които наистина са от значение за тях. Мисля, че най-лошото в момента е да изляза и да кажа „Пращайте пари за бежанците”. В момента по света има над 65 милиона бежанци, това е на-високата бройка на изселени хора от Втората световна война насам и те нямат пари. Има толкова много хора в бежанските лагери. Представете си 100 000 души в един лагер, колкото са сирийците в Заатари, Йордания – колко струва всяка сутрин да им се достави хляб? А електричество? А всичко друго, необходимо за живот? Хората ме виждат да апелирам за бежанците и ми казват „Как можете, когато има толкова много осакатени ветерани, за които никой не се грижи?” Добре, насочете се към тях, това е добра кауза. Ами библиотеките? Да, разбира се, те също заслужават подкрепата ви. Правете го за каузи, на които държите. Важното е, че странният свят, в който живеем, е за всички хора, независимо от политическата им окраска – всички трябва да се ангажират, да открият нещото, за което ги е грижа и да инвестират в него времето и парите си, за да направят каквото е по техните сили за един по-добър и по-сигурен свят.
Коя е най-странната ви среща с почитател?
Преди всички срещи с фенове бяха запомнящи се, защото не се случваха много често. А после някак добих популярност, разпознават ме, което не предполагах, че ще стане. Винаги съм мислел, че писателството е по-анонимна професия. Издателят ми в Англия обича да разказва една история, която започва през 2002 г., когато той дори не е чувал за мен, но тъкмо е купил правата за „Коралайн”. Бях на едно събитие, където помолиха всички участници да носят баджове с имената. Никой не знаеше как изглеждам, но имаше няколко сервитьорки, които се оказаха големи почитатели, дори имаха татуировки с персонажи от книгата. За отрицателно време бях заобиколен от ослепителни млади дами, които ми даваха ягоди в шоколад, питиета и усмивки, докато известните автори и хората от мениджмънта на присъстващите издателства се чудеха защо на тях никой не им сервира. Сега е по-шантаво. В супермаркета, докато съм с детето си, хората идват, искат да си направят селфи с мен, никога не ги спирам. Странно е, когато хванеш хора да си правят селфи с теб, но зад теб, а могат просто да дойдат и да кажат едно „здрасти”, по-лесно е.
Опитвам се да си спомня бил ли съм преди това в Хюстън, но единствено си спомням седмица в близкия Галвестън. Отидох там една зима, когато трябваше да прекарам цяла седмица, пишейки в Уисконсин, където беше ужасно студено. Звъннах на пътническия си агент и му казах „Виж картата с температурите на САЩ. Където съм аз, е тъмно лилаво. Искам да отида някъде, където е оранжево”. Така се озовах в Галвестън. И това беше една от най-продуктивните седмици през целия ми писателски живот.
