Начало / България / „Репетиции“ от Владимир Шаров: Грандиозният замисъл за Нов Йерусалим

„Репетиции“ от Владимир Шаров: Грандиозният замисъл за Нов Йерусалим

392_300_13558_sharovbigjpgВладимир Шаров (1952) е автор на сборници със стихове и есета и на девет романа, сред които „Старото момиче“, „Преди и по време“, „Възкресението на Лазар“, „Бъдете като децата“, „Бягство в Египет“, „Царството на Агамемнон“. Всяка негова нова книга е повод за възторзи и яростни дискусии.  Едни го наричат жив класик,  други – литературен провокатор, който работи на границата между историософията и религиозно-мистичното възприятие на действителността.  Сравняват писането му с реализма на Толстой и фантастичните абсурди на Кафка, а на Запад го наричат „новият Достоевски“.
Историк по образование, Шаров си позволява да интерпретира крайно своеобразно и смело руската история от XVI до ХХ век. Чете лекции в Харвардския, Оксфордския, Кьолнския, Римския, Вашингтонския и други престижни университети, лауреат е на множество литературни награди.

Sharov Cover 1В основата на романа „Репетиции“ (изд. „Факел експрес“) е грандиозният замисъл на изпадналия в немилост патриарх Никон да съгради – през ХVII век, близо до Москва –  Нов Йерусалим и в новопостроения храм „Гроб Господен“ да повтори като мистериално действо събитията от Страстната седмица. За целта е привлечен френският комедиограф Сертан, а величествената възстановка трябва да  доведе до Второто пришествие на Христос на руска земя.
Замисълът се проваля, организаторите са изпратени на заточение в Сибир, самодейната трупа, състояща се от неграмотни селяни, се превръща в мистична секта, завладяна от идеята да се изиграе на всяка цена това небивало представление, с което ще дойде дългоочакваният свършек на света. И така – от края на Смутното време до началото на колективизацията и сталинските лагери…

„Репетиции“ е един от най-важните ми романи. Доколкото зная, така мислят и читателите. Много сериозни неща, отнасящи се до историята на Русия, до нашето общо разбиране защо и как се гради животът, къде, вървейки по кой път може да се спаси човек, стана и за мен самия – сега, след този роман – по-ясно и разбираемо, отколкото беше, когато започнах работа по него.
Владимир Шаров

ОТКЪС

Сертан често си мислел кой ще изпълнява ролята на Христос в неговата постановка. За кого пази Никон мястото: дали за самия Христос, който ще се яви, когато дойде Неговото време, или за някого другиго? Един от тези други можел да бъде и Никон. В своята слава и могъщество той можело да смята, че именно в него ще се въплъти Христос.
Предположението на Сертан, че Никон оставя ролята на Христос за себе си и когато изтече определеният срок, именно той ще се яви и ще заеме мястото на Христос, имало основания – това е несъмнено. Както виждал Сертан от разговорите с Никон, патриархът споделял увереността на много руснаци, че когато дойде времето на Второто пришествие, Христос ще се въплъти в един от тях и това въплъщение, въплъщението, което ще сложи край на живота на хората на земята, ще бъде дори по-важно от първото, само поставило начало на спасението, и съответно този втори Христос ще бъде по-голям от Оногова, първия, и Неговата благодат също ще е по-голяма.
От думите на Никон Сертан неведнъж заключавал, че той е убеден, че Христос е вече на земята, отдавна е на земята, само дето още не се е показал. Никон във всичко – и в поведение, и по ранг, и по съдба, и по явната си уклончивост и недомлъвките – бил първият кандидат за ролята на Христос и когато след съвместните молитви на селяните и Никон на Сертан, както вече казах, изведнъж всичко му потръгнало, и то му потръгнало невероятно, било истинско чудо – Сертан се уловил в мисълта, че сега и той вярва в Никон: щом Никон успял да свърши толкова много за тази постановка, значи това е негова постановка, и това отново водело до мисълта, че именно Никон е Христос. Но имало и друго: Сертан не харесвал Никон, у него нямало доброта и не било ясно, ако Никон наистина бил Христос, за какво му е потрябвал Сертан, всичко това било мътно и много опасно; тук, в Русия, Сертан бил никой, без Никон нямал никаква защита и било невъзможно да се възправи срещу Никон, дори да опитва да се възправи.
Когато Сертан започвал да вярва, че в Нови Йерусалим наистина очакват Исус Христос, той не искал да се окаже, че Христос е Никон. Ревнувал от Никон, не го обичал и страдал, че подготвя почвата именно за него. Освен това не забравял Рувим и разбирал, че Никон не е Христос, не може да бъде Христос – след Рувим той знаел какъв трябва да бъде Христос. Сертан вярвал, че пръв и ще види, и ще познае Христос, ако той наистина дойде, и се досещал, че това ще бъде именно Рувим. Тази вяра му били внушили актьорите. Докато репетирали, той постоянно чувствал как те го гледат и за кого го вземат, кой е за тях; неговата връзка с актьорите била като пъпна връв, те вече отдавна живеели и се ориентирали почти само един по другиго и не можели да живеят един без друг, като майка и рожбата в утробата й.
След година настъпило време, когато Никон започнал да го подозира, да подозира, че Сертан не иска да се ограничи със своята роля и го влече ролята на Месията. Никон дори веднъж разговарял за това с келаря: ами ако наистина е така, макар че, разбира се, французин не може да бъде Синът Божи, Господ не може да избере католик – но нали са неведоми Неговите пътища? – без да се реши на нищо тогава, той само наредил на келаря да следи Сертан.
Никон знаел, че именно от него, от Сертан селяните за пръв път са чули Светото писание, именно той им го е дал и макар че Сертан винаги се държал неутрално, хиляди и хиляди пъти подчертавал, че е никой и няма никакво отношение към Христос, и дори когато – а това се случвало често – можел донякъде да облекчи и ускори работата, ако поемел ролята на Христос, та актьорите му да играят с партньор, а не с празно място, той нито веднъж, трябвало да се отбележи, че нито веднъж не го направил. Ала все пак те чули Светото писание от него, учели го от него и макар че той никога не станал техен партньор, винаги играели пред него, когато говорели – виждали него и говорели фактически на него, на него искали да угодят, на него да кажат, че всичко са разбрали, всичко. Докато повтаряли ролите си в своите домове, те пак виждали пред себе си ту Христос, ту Сертан, който трябвало да оцени тяхната работа, и те, Христос и Сертан, често се сливали в едно.
Всички, а не само заетите в постановката, били забелязали и друго: Сертан бил външен човек, той дошъл при тях, както някога дошъл Христос. Сертан се снишавал, подчертавал, че всеки друг, само не и той е Христос (те смятали, че така и трябва да бъде), а останалите кандидати били еднакво дейни, напористи, твърди, а той кротувал, бил тих и слаб. Ами ето, щом те са много и са еднакви, следователно са лъжливи, праведен е само той. Сертан обаче не винаги бил слаб: те били свикнали да му се подчиняват. И това също било важно.
За свой ужас Сертан виждал, че все повече хора го вземат за Христос, и знаел, че на Никон е известно, че хората открито наричат него, Сертан, Христос, а Никон – антихрист. Но Сертан все така бил нужен на Никон и между тях се установили странни отношения, игра – кой какво знае за другия. А вярата в Сертан продължавала да се разпространява, защото само той бил милостив, никого не наказвал, не потискал никого. Именно с тази кротост и ежедневна работа привличал, защото, както вече казах, много хора тогава разбрали, че важното е да не се самоизтъкваш, и без това е невъзможно да се отгатне кой е Христос и кой – антихристът, по-добре да се движиш тихо, да не се стремиш да изпреварваш никого и да работиш, да бъдеш в услуга на Бог, а Сертан явно върши богоугодното, затова трябва да се държат за него.

Ден след като Никон бил лишен от патриаршеския престол и било решено да бъде заточен във Ферапонтовата обител, а в Нови Йерусалим бил изпратен отряд стрелци и на другата сутрин по време на самата репетиция участниците в постановката, сред които и Сертан, били арестувани. Броят на арестуваните заедно с жените и децата им надхвърлял двеста и десет души. В Москва след много кратко дознание, което само по себе си е учудващо като имаме предвид размаха и важността на делото, те били осъдени за еретичеството на смърт, която присъда по-късно за всички, както и за много други по онова време, била заменена със заточение в далечния и с големи усилия усвояван Сибир.
При това дознание арестуваните били разделени и от документите личи, че съдиите изобщо не гледали тяхното дело като едно общо и те изобщо не били смятани за част от случай, който в раздробен вид било невъзможно да се разбере. Селяните, които играели ролите на евреи, били обвинени в чифутски забежки и съдени именно за това, а онези, които в постановката били ученици на Христос, в края на краищата, въпреки множеството крещящи противоречия – сближени и обединени с капитонците. Повтарям, арестуваните били съдени за абсолютно различни престъпления и един страничен наблюдател никога не би намерил каквато и да било връзка помежду им. Такава връзка не фигурирала и при следствието, но все пак дали по недоглеждане, дали поради нечий умисъл – разбира се, сега е невъзможно да научим това – били заточени на едно и също място и конвоирани дотам също заедно. Определено ги водела някаква ръка. Може би ръката на някого, който като тях очаквал свършека на света. Във всеки случай всички те приели и съда, и заточението като отредено им още едно последно изпитание и решили, че вече е започнало отброяването на дните на антихриста на земята. Че неговите четиресет и два месеца, 1260-те дни са започнали.
На това място нашият с Миша съвместен превод на дневника прекъсва. Миша и майка му започнаха усилено да действат за завръщане във Франция и с тази цел задълго заминаха за Москва. Тогавашният флирт с дьо Гол даваше на това доскоро абсолютно безнадеждно начинание (нито Миша, нито майка му някога са имали френско гражданство) някакъв шанс. Двамата му чичовци и леля му във Франция чрез пресата – от комунистическия „Юманите” до десния „Фигаро” – подели кампания за тяхното репатриране. Освен това била отпечатана биографията на Пол Берлин, спомени на негови приятели, истории на други хора, работили в Москва във френската секция на Коминтерна и отдавна загинали като Берлин.
Темата „французи в Русия” станала доста популярна във Франция, натискът се засилил и в крайна сметка канцеларията на президента се съгласила да повдигне въпроса за Берлин по време на скорошното посещение на дьо Гол в Съюза. Това веднага станало известно в Москва и след петте категорични отказа на всички нива, оскърбления, заплахи с арест за незаконно, без жителство пребиваване в столицата майката и синът Берлин отново бяха поканени в ОВИР, където им намекнали, че ако посещението на дьо Гол премине успешно, ще ги пуснат. При едно условие: и Миша, и майка му трябва да се държат абсолютно тихо и да не дават никакви интервюта. След няколко дни те получили, този път вече от Франция, уверение, че въпросът им фактически е решен, решен е положително, не е нужен натиск върху нито една от страните, те могат спокойно да се готвят за заминаване.
Миша се върна в Томск на 3 март – майка му останала в Москва, и същия ден ми се обади по телефона и вечерта дойде. Донесе огромна, три литра и половина бутилка червено вино, която му изпратили от Франция. Бавно пиехме вино и той ми разказваше перипетиите на своята московска борба, кой и какво казал, изреждаше имената на десетки хора: и журналисти, и френски парламентаристи, и наши висши чиновници от Върховния съвет, от Министерството на външните работи, описваше приеми във френското посолство – и тази история тогава, през 1969 година в Томск, ми звучеше като приказка от „Хиляда и една нощ”.
На сутринта, когато допихме неговата бездънна бутилка и Миша се накани да си ходи, аз казах, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да му помогна. Но Миша отговори, че не му трябват такива доказателства за вярност, заминава той, а не аз – на мен ми предстои още дълго да живея в тази страна – а и няма кой знае какво да събира като багаж, лесно ще се справи и сам. Прегърнахме се и Миша си тръгна.
Знаех кога заминава и реших вечерта преди да тръгне да намина да се сбогуваме, а преди това да не ходя. Разбирах, че сега не му е до Сертан, с всичко това е свършено, но оставаше да се преведе още съвсем малко, не повече от четиресет страници, бях сигурен, че ако отида, така или иначе ще заговоря за това, та не исках да нахалствам. Разбира се, във Франция щяха възторжено да публикуват Сертан, така че нашата работа имаше смисъл и за Миша – дори исках да му спомена за публикуване, но си помислих, че той ще приеме това като намек, така че не го направих.

Прочетете още

loko2

Японците за българските графити: Срамота е!

Кадрите с родното посегателство върху световно културно наследство в Хирошима са още един повод да …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *