Лира Литературно-рекламна Агенция
Владимир Н. КАРАДЖОВХанк седеше на мръсния тротоар, облегнат удобно на боклукчийската кофа. Слънцето блестеше в очите му и топлеше набръчканото му лице с остра, почти побеляла брада. Той се усмихваше на забързания град, пълнеше очите си с нови и нови впечатления, долавяше звуци от улицата и думи от разговорите на случайни минувачи. Картонът, върху който седеше, бе сгънат на четири и му държеше топло, обувките му бяха прилично здрави, а в ръката си имаше кутийка кола, оставена му преди малко от една добродушна старица. Ханк бе на 40, бе преживял няколко фалита и след последния остана на улицата. От тогава минаха четири години. Преживяваше от скромни дарения от просия и от продуктите, изхвърлени от супермаркетите в края на деня.
Нагоре по 19-о авеню Джаспър, кипящ от възмущение, погледна скъпия си часовник. Днес бе големият ден. Щеше да се яви на изслушване пред борда и вероятно повишението този път нямаше да му се изплъзне. Толкова години в правния колеж, дългият стаж в държавната институция срещу онази обидно ниска заплата – всичко това щеше да придобие смисъл сега. И този муден идиот Хосе закъсняваше. За момент си помисли колко по-стриктни шофьори имаха неговите колеги, но пък на него му се налагаше да спестява. Сегашната служба му носеше едва трийсет хиляди на година, а за да живее прилично му трябваха поне петдесет. С повишението сигурно щеше да взима по четиридесет и пет, и с малко извънреден труд,… и ако останеше в сегашната тясна квартира още само година – нещата щяха да се наредят. После щеше да стане съдружник – а това гарантираше поне по шейсет хиляди на година, така беше чувал. Тогава можеше да помисли за наемане на по-голям апартамент и да си намери момиче,… и да се ожени. Има време – Джаспър е само на 40. В днешно време това е една ранна възраст за женене за мъжете.
Ханк се огледа в огряния от слънцето площад. Всичко наоколо бе ведро и лъчезарно. Той се наведе напред, погледна смачканата шапка, в която се мъдреха поне двадесетина долара на монети и си засвирука с уста. Какъв прекрасен ден! От ъгъла се зададе добре облечен мъж в костюм, който бързаше за някъде. Ханк можеше да се обзаложи относно реакцията му, когато минеше покрай него. Бе напълно сигурен. Минавайки, джентълменът щеше уж случайно да забележи нещо интересно на отсрещната страна на улицата точно в този момент и да го подмине, без да го забележи.
– Успокой се, успокой се! – повтаряше си наум Джаспър. – Акулите от борда ще надушат всяка твоя тревога. Ти трябва да си хладнокръвен като тях! На Хосе ще му откъсна топките, глупакът му с глупак! Уволнен е! Да ме остави в най-важния момент да отида на срещата пеша. Имам късмет, че съм дисциплиниран като войник и планирам всичко добре, така че да мога да стигна до кантората и с ходене. Ако не се скъсвах от работа и не мислех за всичко може би щях да стана просяк, като онзи там – отсреща, който си мисли, че не забелязвам как ме гледа с ъгълчето на очите си. Сега ще взема да му дам добър урок! Ще му покажа колко класи съм над него. Ще му оставя най-щедрата сума, която някой някога му е давал, за да го видя как се разплаква от умиление и как за него аз съм един млад, успешен и недостижим пример – един Бог! Все пак този мой така трудно постигнат успех трябва от време на време да се проявява в нещо.
Ханк с изненада видя, че мъжът с костюма го погледна, спря и пъхна ръка в сакото си. С властен жест измъкна една стодоларова банкнота в тънките си бели пръсти, и след като я подържа няколко секунди пред лицето му, я пъхна бавно в шапката. Ханк му се усмихна с добрина, произнесе: – Благодаря ви, сър! – и пак се облегна блажено. Денят беше страхотен!
*
В края на дълга заседателна маса от полирано до блясък дърво четирима беловласи старци в скъпи старомодни костюми пушеха пури и обсъждаха току-що напусналия залата мъж.
– Сигурен ли си, че този не ставаше за позицията, Донован? – попита единият.
– Разбира се, Чарлз! Приятелю, вярвай ми – на нас ни трябват богати мъже! Те излъчват нещо, което убеждава и подчинява заседателите в съда без те самите да могат да се усетят. А този тук бе бедняк.
– И аз го усетих – обади се третият. – Винаги подушвам човек, на когото не му достигат парите!
*
В задния двор на консервната фабрика насядалите върху вестници окаяни хора се топлеха на огъня, който бяха умело поместили в един варел. Внезапно разговорите секнаха и после всички извикаха възторжено. Ханк бе дошъл с пълни чанти храна и няколко стека бира. Настана истински празник. Едно сополиво дете дъвчеше голям и набързо разопакован шоколад. До него стоеше баща му и го гледаше с умиление. Погали косата му с мръсните си груби ръце и каза с възхищение:
– Ех, сине, мистър Ханк е истински баровец, винаги е бил с класи над всички нас! Истински богаташ!
