Начало / Интервюта / Калин Терзийски: Днес именно скандалните неща са тривиални

Калин Терзийски: Днес именно скандалните неща са тривиални

Осем години минаха от 2010-а, когато романът на Калин Терзийски „Алкохол“ получи „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга. На следващата година сборникът му с разкази „Има ли кой да ви обича“ взе Европейската награда за литература, после имаше още книги, публични признания и охулвания, авторът преживя въртележка от успехи и сривове, докато не се завърна с „Разкажи ми“ – роман за писането като начин на живот.

Заглавието е направо кротко, на фона на „Алкохол“ и „Лудост“. Как то се отнася към предишните ви книги?

211307_bТази книга прилича на нещо като посядане, обръщане назад и разглеждане на изминатия път. Някъде в далечината на миналото се виждат и хубавите силуети на предишните книги. И те, между другото, са герои на тази „кротка” книга. Всъщност, тя не е никак кротка. Но в нея демоните беснеят по полетата на мисълта. Е, някой може да прочете книгата и да реши нещо друго.

В Омировата епоха странстващите поети са били на почит, но днес това е вид лайфстайл – ако човек няма с какво да скандализира, кой въобще ще слуша приказките му за литература?

Всъщност именно литературата е скандална (но само задълбочената и безкомпромисната). Скандална е с това, че е нещо извън руслото на баналността, извън мейнстрийма. Как да го кажа? – сега именно скандалните неща са тривиални; сега именно куриозните клюки и свръхпредизвикателните сензации са тъпо и сиво ежедневие. Задълбочената и несъобразяващата се с масовия вкус литература, несъобразяваща се с вкуса към скандалното и евтиното – тая литература, сама по себе си, е скандално явление!

Та как в наше време ще си позволяваш така безцеремонно да пишеш за такива скучни (разбирай – умни) неща като литературата, мисълта, словото?! Как ще ми пишеш ти за пътя към себеосъзнаването, и то не в стила на Паулу Коелю, след като консуматорската маса иска риалитита и плитки скандали?! Направо скандално! – така все едно пита малоумният Пазар. А мъдрият писател отговаря: Ами ето така! Аз съм свободен и ще пиша това, което ме вълнува наистина. А времето ще ми осигури достатъчно умни читатели. С времето сме съюзници!

Как ви хрумна разказът да тече през решетките на лудница?images

Ако се опитам да отговоря с няколко думи, то най-добре ще е те да са: Не знам. Но ако реша да се задълбоча и да анализирам защо именно това ми е хрумнало – а, Бога ми, мога да го направя – ще се наложи да напиша още една книга като „Разкажи ми“.

Има ли прототип 26-годишната жена в романа и защо тя се обръща към един зрял писател?

О, да. Прекрасната млада писателка Диана Маркова. Най-мъдрата ми ученичка. Ако въобще имам други. Но и единствена да е, това не намалява нищо – тя пак е най-мъдрата. Повярвайте ми – познавам много, много, много – купища млади писатели. Тя е!

Тя не се обръща към зрелия писател. Те просто са си там и говорят. Ние, хората, цял живот – ако не сте забелязали – сме тук и си говорим.

Как изглежда вашият процес на писане?

Представете си нощ. Представете си дива планина някъде на запад. Представете си, че сте на билото. Под вас едва се мержелее в мрака началото (само първите метри) на планинска пътека. Зрението ви едва долавя смътни образи на оплетени коренища и остри камъни стърчащи от пръстта – в началото на тая пътечка. И вие се впускате. Затичвате се в мрака – право надолу. Без да знаете накъде води пътеката. Препускате. Всяка крачка може да ви убие. Пътеката криволичи и се губи, но краката сами, като по чудо, при всяка крачка намират къде да стъпят. Вие тичате с огромни крачки, летите в мрака; и се усмихвате с щастлива, налудничава усмивка на лудия си бяг. Ето така пиша.

А всъщност – получават се дълги, своеобразни, парадоксални размишления. Които на немислещия въобще няма да приличат на бяг. Но на поетичния, на мислещия и чувстващия (тия две неща не са различни, за ужас на психолози и философи) ще му е съвсем ясно, че това, което чете е писано в лудешки бяг!

Заемате позиция в медиите по актуални теми и герои на деня. Бихте ли написали исторически роман ?

Заемам, защото очакват от мен да заемам. Значи – явно има някаква нужда от това. Ако напиша някога исторически роман, той ще говори най-вече за това, че историята е отвратителен инструмент. В ръцете на властващите – заедно с патриотизма, милитаризма, ксенофобията – та заедно с тях, историята е оръжие в ръцете на малката група облагодетелствани, с което оръжие те оглупяват народите и ги изправят едни срещу други – за своя изгода. Историята никога, никога не казва истината. А писателите, които доброволно пишат исторически книги са просто доброволни слуги на властта. А ако някой писател случайно реши да пише за миналото така, че да не обслужва властта – той ще бъде накаран да замълчи.

438ea18aad.chego-ne-stoit-govorit-pri-postuplenii-na-rabotu

Пък дори и да достигне неговата история до хората, и тя да е пълна с проверени факти, но ако силно противоречи на утвърдените и удобни митове – даже и народът няма да я приеме. Защото в отношението си към историята народът е винаги добре дресиран – да приема като чиста монета това, което властта му е предложила. Властта умее да манипулира чрез история. Дори и на тия, които са на коренно различни становища от официалните всъщност дълбоко е повлияно. Да си наопаки на официалното не означава да си прав. И ти си излъган! Историята е манипулация и остен едновременно. Чета непрекъснато история. И се отнасям към нея предимно с отвращение – като към извор на поуки и лоши примери. Цялата човешка история е мрак, безобразие и насилие, а светците в нея обикновено са убийци и насилници, наричани борци и победители.

Разговора води: Людмила Еленкова

Прочетете още

IMG_2812

Георги Господинов: Ако оставиш някои лични истории неразказани, е съкровено

Елица Матеева Представям си Георги Господинов в Ню Йорк на улицата, където героят на Харви …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *