Лира Литературно-рекламна Агенция
Литературата често използва изразните средства на други жанрове − четем книга по филм или гледаме филм по книга, но дали бихме се заслушали в опера, ако преди това сме я „видели“ на страниците? Затова поканихме в радио „Хеликон“ Елена Павлова, направила нещо революционно за България − авторски текст по едноименната опера на Вагнер „Пръстенът на нибелунга“, тетралогията „Рейнско злато“, „Валкирия“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“, заедно с художника Петър Станимиров. Любителите на фентъзи и фантастика отлично познават и двамата, но нашето любопитство е насочено към работата на Елена по това издание.
Макар операта да не е любимата ти музика, трябваше ли да слушаш Вагнер, за да напишеш „Пръстенът на нибелунга“?
Трябваше да прочета либретото най-вече, адаптацията на опера за текст е по-специфична. Когато
се адаптира книга към филм, могат да се допълват различни детайли, но сюжетът е праволинеен, не се изменя, докато при един филм по-скоро се отрязват детайли. Операта е съвсем различно изкуство, което набляга не толкова на линейния сюжет, колкото на драматичните епизоди. Те не винаги съвпадат със сюжетните пикове, естествено. Така че първата задача при адаптацията е да се разплете кълбото на сюжета и да се вържат по-недостоверните моменти, прескочените митологични елементи, приключението да стане праволинейно и да получим една приказка на практика.
Нека да обясним за по-възрастните читатели, които неминуемо ще свържат „Пръстенът на нибелунга“ с операта, че в четирите книги има добавена реалност. Какво представлява тя?
Това е приложение, което може да се изтегли за телефон или таблет и което позволява да оживеят картинките. Благодарение на него могат да се сканират отделни страници на книгата и да се видят 3D фигури и образи в действие.
А за младите, които няма да имат проблем с приложението, би ли разказала част от митологията около „Пръстенът на Нибелунга“?
Всички сме чували от старите скандинавски легенди за боговете Локи, Тор и Один. Според тези легенди съществува едно световно дърво − Игдразил, което се носи в пространството, и не само нашият свят, но и много други са накичени като плодове по неговите клони. Имаме студения и страшен свят Хелхайм, където отиват душите на мъртвите, Йотунхайм − там живеят великани, Асгард − обитаван от боговете и т.нар. Мидгард, в който живеят хората. Нибелхайм пък е светът на джуджетата под земята, те копаят руда и злато и търгуват с останалите светове. Както всяко човешко царство, те също си имат собствен крал, за съжаление, техният е много зъл и се казва Алберих.
Трябва ли книгите да се четат в тази последователност − „Рейнско злато“, „Валкирия“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“?
И четирите биха могли да се четат самостоятелно, във встъплението на втора, трета и четвърта книга има кратко описание какво се е случило преди това, но събитията са отделни. Каквито са в четирите опери, такива са и в четирите книги, с изключение на трета и четвърта, те са две половинки от една и съща история.
Макар и за деца, книгите изглеждат внушително. Как са направени, разкажи ни за работата си с художника Петър Станимиров?
Първо се създава скелет на текста, в който се уговаряме с Петър Станимиров какво е съдържанието, кои са акцентите и той започва да си прави план − какви илюстрации ще има, какви разтвори, той съответно на какво ще наблегне. Когато текстът е готов, отива на редактор и след редакцията се стига до илюстрациите. Там вече с художествения директор на книгата сядаме и преценяваме конкретен текст, налят по страници, къде точно ще има големи илюстрации, за да не се получи, че имаме петнайсет разтвора по две страници, а нищо за осма глава, да речем.
Вероятно има много интерпретации на „Пръстенът на нибелунга“?
Поне седем-осем разработки могат да се намерят в различна форма, нашата обаче е уникална с това, че е за млада публика, специфична фентъзи адаптация и е тежко илюстрирана книга. Точно такъв продукт специално върху операта на Вагнер няма.
Трудът ви с Петър Станимиров получи ли признание някъде?
През всичките години трите книги от поредицата, излезли досега, се класираха много добре в конкурса за детска книга „Бисерче вълшебно“. А миналата, 2016-а беше нашата година, получихме от българска страна няколко номинации на „Еврокон“ − Общността на любителите на фантастика, фентъзи и жанрова литература. Корицата и илюстрациите на „Зигфрид“ получиха номинация за Европейската награда за художник, избрана с над 700 гласа, което е прецедент за общността и самата книга е номинирана за най-добра детска книга за 2016-а, така че сме забелязани.
За тези, които не те познават, припомни ни част от своя опит с други фентъзи книги?
Професията, която ми изкарва хляба, е преводач. Занимавам се основно с жанрова литература − фантастика и фентъзи. От най-нашумелите в момента заглавия, които съм превела, е „Четирите цвята на магията“ на Виктория Шуаб, втората част от нея излиза през декември тази година, да се надяваме, че третата ще я видим напролет. Стари и любими са ми преводите на „Черният отряд“ на Глен Кук, в първите му три части, „Магическият прозорец“… въобще, не са едно и две заглавия.
Как се зароди интересът ти към тази литература?
От малка чета основно фантастика и фентъзи. Тогава реално нямаше издания на фентъзи в България. Първата самостоятелно прочетена книга, която си спомням, е „Гробищен свят“ на Клифърд Саймък. Така тръгна и продължих нататък, защото това ми е интересно. Имах навремето много забавен разговор в едно издателство, който отново проведох неотдавна. Издател купуваше повторно права на много стар мой превод за „Фондация и Империя“ на Айзък Азимов, и ме пита – какво четеш? Аз казвам – фантастика. Друго? Ами, фентъзи. Още нещо? Хорър – отговарям. А той – о, трябва да си разширяваш кръгозора. В съвсем различно издателство, преди две години, дословно се повтори същия разговор. Какво да се прави, това си чета (смее се).
Разговора води Людмила Еленкова
