Лира Литературно-рекламна Агенция
Мечтатели и магьосници ни придружават по страниците
Книгата на Саманта Сото Ямбао е пета поред за нея – дом на авторката е Филипините, тя живее в Манила – по думите ѝ, с четирите си космати дечица, както и две „обикновени“. И когато не се бори с козината на своите хъските и ретрийвър, казва Саманта, обикновено пише книги… като в сила е и обратното.
А както дома ѝ, особена е атмосферата и на нейните книги
С много исторически елементи, но също така смесващи фентъзи и магически реализъм – това са рамките, в които Ямбао твори сега. А очевидно 2025-а е и нейна година – излязлата съвсем наскоро „Луна във водата“ ще бъде преведена на 24 езика – и вече я четем на нашия, благодарение на Надежда Розова.
Онова, с което печели почитатели филипинската писателка, е умението ѝ да създава магични светове. Историята е истинско приключение – Хана е отраснала в заложната къща на баща си. Едно от уменията ѝ е да разчита емоциите на хората и онова, което е изписано в душите им. Когато получава смело предложение от непознат мъж, тя тръгва на необикновено пътешествие. И тук сякаш страниците на томчето, което държим, се разтварят, а самите ние се озоваваме във филм на студиото „Гибли“.
Страстта към Япония се е отпечатала в „Луна във водата“
Точно тя ѝ позволява смело да смесва всичко онова, заради което Токио изглежда необикновено и в нашите очи. На практика Саманта създава по страниците на „Луна във водата“ паралелен свят, в който виждаме отражение на собствената ни мечта да сме вълшебници. Играем си със светлината и думите, а в себе си чувстваме благодарност и любов – това е ефектът от „Луна във водата“. Когато я затворим, с нетърпение чакаме да се изсипе дъжд, та да потърсим в някоя локва на улицата и ние изгубените си мечти.
Главното достойнство на „Луна във водата“ е именно тази топлина, която струи от книгата. Саманта Сото Ямбао ни въвлича изключително убедително в своя свят, което пък подсказва защо книгата е бестселър на „Сънди Таймс“ или „ЮЕсЕй Тъдей“.
Мъдрост и емоции по страниците
Разбира се, магичните моменти в книгата имат много ясно изразена цел – чрез тях авторката търси отражение на съвсем истински и реални емоции, които носим в себе си. Тя събужда така надеждата и състраданието ни, кара ни да сме готови за промяна. А книгата ѝ се превръща в извор на мъдрост, емоции и вдъхновение.
Идеята за „Луна във водата“ се ражда, по думите ѝ, на една от уличките в историческия център на Киото. Там внезапно открила преди няколко години мъничко кафене, в което се почувствала изключително уютно – в желанието си да запази това чувство, пише и книгата. А избира заложна къща за място, на което да започне всичко, поради простата причина, че сама вижда в Манила как именно заложните къщи понякога са последно спасение за сънародниците ѝ – колкото и богати да са историите на предметите, с които се разделят често завинаги.
Това усещане събужда и в нас Саманта. А после ни кани да полетим – на крилете на фантазията и на нейните хартиени жерави
Ето редове от книгата
Времето няма други граници освен прокараните от хората. В този особено студен есенен ден Хана Ишикава постави такава граница от тъничък пласт кожа. Клепачите бяха много удобни за целта. Докато ги държеше затворени, Хана можеше да отделя двете половини на живота си: двайсет и една години преди да отвори очи, и всичко, което щеше да се случи след това.
Тя се зави презглава и се престори, че нейната първа сутрин като новата собственичка на заложната къща още не е започнала. Нищо че вече беше съвсем будна и че заплетената нишка от сънища, които не помнеше, се бе изнизала преди повече от час. Главата ѝ тежеше, устата ѝ беше пресъхнала повече от обикновено, но тя подозираше, че причината не е само изпитият снощи алкохол, а предстоящите събития.
След малко баща й Тошио щеше да почука на вратата на стаята й и денят й щеше да започне.
Хана упорито се беше вкопчила в слабата надежда, че неразумното количество саке, което изпиха снощи, за да отпразнуват неговото пенсиониране, ще го задържи в леглото малко по-дълго. Тази надежда – ако изобщо можеше да се нарече така предвид нищожната ѝ големина – беше по-малка от покрито с мъх речно камъче и също толкова хлъзгава, изплъзваща се.
През годините, в които Тошио управляваше заложната къща, само два пъти не беше отварял навреме. И в двата случая не беше отворил изобщо. Но Хана и баща ѝ не споменаваха тези два дни. Никога.
Ако това беше обикновена заложна къща, където се търгуваше с диаманти, сребро и злато, семейство Ишикава, които я притежаваха от поколения, може би щяха да си позволяват лукса да си вземат болнични и почивни дни. Само че Тошио беше научил Хана да оценява много по-скъпа стока.
Те намираха най-добрите си клиенти, когато лятото свършеше и нощите ставаха по-студени и по-дълги. Меланхолията се бе оказала полезна за бизнеса. Нищо че заложната им къща на тиха уличка в токийския квартал „Асакуса“ нямаше име – хората, които се нуждаеха от услугите им, винаги я намираха. Ако някой проявеше достатъчно любопитство да попита как трябва да се казва тя, Хана имаше готов отговор. Икигай. Нямаше по-подходящо име.
Беше на малко повече от годинка, когато проходи на тъмния дървен под на заложната къща, и оттогава всяка нейна стъпка я отвеждаше към момента, в който щеше да я поеме, след като баща ѝ се пенсионира. Той беше вдовец, а тя – единствената му наследница.
Заложната къща беше нейният житейски път, нейното предопределение. Нейният икигай. Ала през цялото време, докато тя си играеше край баща си като дете или работеше рамо до рамо с него като млада жена, нито един клиент не си направи труда да попита как се казва това място. Когато Тошио посрещаше хората с вежлив поклон, в главите им витаеха други, по-належащи въпроси. Първият почти винаги беше къде се намират, а вторият – как са се озовали тук.
Все пак кой очаква да попадне в заложна къща зад вратата на ресторантче за рамен?
