Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Животът е изтъкан от парадокси. Един от тях е, че с времето познатите ни неща се увеличават, а познатите ни хора намаляват. Самотата все повече ни завладява и неусетно се озоваваме в свят от непознати, в който все по-често трябва да се обясняваме. Сякаш сме виновни за нещо.
Ето, на тези все по-непознати ми хора обяснявам: този октомври се навършват 100 години от ВОСР. Май е нужно още едно обяснение: ВОСР е Великата октомврийска социалистическа революция. И това не знаете какво е? Да си призная, и аз вече все по-малко знам.
Зная обаче, че първо започнах да чета на руски. Така се случи, живеех там. Пързалях се на „катока“ в градинката пред блока, играех си с руските си приятелчета и хал хабер си нямах, че когато пораснат, някои от тях ще определят как да живея.
Не се оплаквам от живота си, нито от това, че научих руски. Велик език на велик народ – с негова помощ, на езика, разбрах от книгите много неща за света и за себе си. Така че съм благодарен на съдбата за този дар, даден ми в детството. Большое спасибо тебе, судьба!
Сега обаче, доста години по-късно, когато споменатата самота все по-настойчиво ме подтиква към житейски равносметки, периодично изпитвам нещо като болка, като срам, че бях въвлечен, наред с милиони други – и руснаци, разбира се – в шумния и жалък цирк от неизпълними обещания и парцаливи илюзии. Бях се родил в него подобно на дресирано мишле в световноизвестния зооатракцион „Уголок Дурова“, където то изпълнява заучени номера и следва предвидима участ. Дотолкова свикнало с тях, че и днес му е трудно да гледа света с нормални очи. Уви, какъвто първи въздух е поело, такъв и ще изпусне накрая – наивността е жиг за цял живот.
За тези сто години светът се промени неузнаваемо. Най-вероятно щеше да се промени и без ВОСР. Ала най-обидното от всичко случило се е, че люлката на светлите надежди и прекрасните намерения се оказа леговище на същите онези чудовища и демони, срещу които те, преоблечени, уж се бореха. И че хипнозата от обещаното държа в плен няколко поколения мишлета.
Не превъзнасям уредбата на света извън обхвата на ВОСР. Той е достатъчно мерзък и хищен, за да се самозалъгвам, че там царят справедливост, честност, братство. Всъщност, доколкото тези категории се проявяват между хората, те нямат нищо общо с доктрините – съществуват въпреки тях, напук на тях. Те идат Отвисоко и затова са Високи. Всъщност, това бе една от най-големите грешки на ВОСР, ако не най-голямата – че се обяви срещу Него, че се опита да Го низвергне.
Ала обидата си е обида, срамотата си е срамота – срещу никого конкретно, просто срещу собствената ми/ни податливост, слабохарактерност, глупост да позволявам/е на Дуровци да ни правят на „дураки“ и това дори да ми/ни харесва. Срамота е и другото: все да търсим позитивите, да извличаме поредните уроци, да въздъхваме примирено: е, нали животът продължава, слънцето грее, небето се синее, бъдещето е пред нас, случилото се няма да се повтори! Истината е, че НИЕ няма да се повторим, а илюзиите ще продължават да се възпроизвеждат като мишлетата на Дуров, докато детската публика следи със затаен дъх изпълненията им. Уви, така ще е и занапред…
Хайде стига, дай нещо по-ведро за финал! Аман от мрачни пророци! Добре. Две мишлета пушат трева. Над тях прелита прилеп. Едното мишле казва на другото: – Трябва да спра да пуша. Почнаха да ми се привиждат ангелчета.
Явно и ние трябва да спрем тревата. Додето не ни е покрила.
