Начало / Читатели / Читателски дневник: Знаменитости споделят любимите си книги от 2016 (част 4)

Читателски дневник: Знаменитости споделят любимите си книги от 2016 (част 4)

2016 г. измина, но книжният спомен за нея ще остане. В. „Ню Йорк Таймс“ попита различни знаменитости – писатели, актьори, спортисти, музиканти и журналисти, за книгите, които са ги впечатлили през изминалата година.

Предлагаме ви някои от техните отговори:

Orhan_Pamuk_in_Rustaveli_Theatre_Tbilisi_Georgia_2014Орхан Памук

Систематично чета стари романи за хора, култури и места, които са по-слабо представени в литературата, като епичната новела „Independent People” на Халдоур Лакснес, ситуирана между фермите в Исландия.

Тази година препрочетох книга, която бях чел преди много години в превод на турски, а сега – на английски: „Христос се спря в Еболи” на Карло Леви, която разказва за бедни италиански селяни през 30-те години на 20 век. С изненада открих, че вътрешните ни гласове са много различни от нас преди – проблем, който е много важен за пишещите историческа фикция. Научих много от зашеметяващата „Empire of Cotton” на Свен Бекерт, която изчетох в подготовка на историческия роман, над който работя в момента. „The Fall of the Ottomans” от Юджийн Роган е за тъжния край на мечтата за империя – тема, която не беше представена коректно някога в учебниците ми по история в Турция.

Възхищавам се на „Изповедите на един английски пушач на опиум” и се интересувам от всичко, свързано с Де Куинси. Затова с радост посрещнах книгата, посветена на него, от Франсис Уилсън. Силно вярвам, че новото изкуство и литература са по някакъв начин дадаистични, затова съм щастлив от излизането на втората част на „The Age of Collage”. Препоръчвам и книгата за изкуство „John Derian Picture Book”, която е за тези, които обичат да се вглеждат в изображенията с невинна радост и без притеснения дали познават произхода и детайлите им.

moby-og-imageМоби, музикант

Когато започнах да работя по собствените си мемоари, се подготвих, като прочетох колкото може повече автобиографични книги. Една от тези книги се оказа изключително честна, язвителна и вдъхновяваща – „Дневниците на Джон Чийвър”. Отраснах вманиачен по прозата на Чийвър, но ровенето в неговите дневници не само ме вдъхнови да пиша, но и ми напомни, че това е един от най-значимите американски писатели.

anne-tyler-spool-thread-article-960x450.jpgАн Тайлър

През 2016 г. прочетох 103 книги, така че е нормално досега да са се омесили в главата ми. Но осем от тях днес са отличителни за мен по начина, по който бяха, докато ги четях, всяка от тях по различна причина.

За език, който звучи като музика – „Spill Simmer Falter Wither” на Сара Баум за един самотен ирландски бездомник и неговото еднооко куче.

За гмурване в приключения – „News of the World” на Полет Джайлс за цял вагон читатели на новини, пътуващи заедно със спасено от индианци момиченце.

За брилянтна находчивост – елегантният преразказ на „Хамлет” „Nutshell” на Иън Макюън.

За тих, но вледеняващ глас – „My Name Is Lucy Barton” на Елизабет Страут за жена, посещаваща 5 поредни дни майка си в болницата.

За натрапчиво чувство на тъга – „Mothering Sunday” на Греъм Суифт за срещата на една английска слугиня с млад аристократ в навечерието на сватбата му.

За неподражаема героиня – „Liberty Street” на Даян Уорън за една забавна млада жена, израстваща в селската провинция.

За красиво написана безнадеждна история – „Miss Jane” на Брад Уотсън за историята на млада жена в Мисисипи, живяла в началото на 20 век с опустошителни физически аномалии.

За чиста енергия – „The Underground Railroad” на Колсън Уайтхед за робовладелската сага и бягството чрез железницата от заглавието.

Michael Lewis exposes the nefarious world of high-frequency trading in Flash Boys.Майкъл Луис

Тъкмо довърших и се влюбих в „The Strangler Vine“ на Ем Джей Картър. Историческите й романи са по-известни в Англия, отколкото по света, но съм сигурен, че скоро ще намерят нови читатели, дори въпреки английското желание за дистанциране от чужденците. Този конкретно е ситуиран в Индия през първата половина на 19 век и разказва за млад мъж, изпратен на мъчително приключение от British East India Company. Това е изключително увлекателна история, която те кара да забравиш всички други книги, наредени на нощното шкафче. Още две творби ме спечелиха напоследък. Едната е „The Age of Wonder“ на Ричард Холмс – за науката през 18 век, преди да се дистацира от изкуството. Тази книга стоя няколко години в купчината за четене, преди да се пресегна за нея. Започнах да я чета по егоистични причини – мислех, че ще ми даде вдъхновение за моята собствена, която пишех в момента. Но се оказах напълно пленен от собствените й качества. Другата нехудожествена книга, която напоследък препоръчвам, е новата биография на съдия Луис Брандайс от Джефри Росън. В момента Росън е президент на Националния конституционен център, но книгата му не се чете като научно изследване. Страниците му отварят прозорец към душите на хората, оказали дълбоко влияние върху обществото ни.

Margaret_Atwood_Eden_Mills_Writers_Festival_2006 (1)Маргарет Атууд

Мнозина избират художествена проза, исторически романи, политика. Аз пък се спирам на книги от пренебрегвани сектори, като например „Водата е…“ на Нина Мунтяну. Не можем да живеем без нея, затова може би е време да започнем да я уважаваме. Тази красива книга, посветена на науката за подземните води, разглежда водата от 12 различни ъгъла – от живота, през движението и вибрациите, до красотата и религията. И още „Скритият живот на дърветата: Какво чувстват, как комуникират – открития от тайния свят“ на Питър Уолбън.

Може би говорещите дървета на Толкин все пак са истина. И продължавам с „Тревите: В защита на най-пренебрегваните растения“ на Ричард Мейби.

По-важни са, отколкото мислите – запазват чистотата в природата, а някои стават и за ядене. И в чест на духа на бурята Ариел: „Птици и хора“ на Марк Кокър. Историческа, но и съвременна, многопластова – ние сме били неразделни с птиците хилядолетия наред. Те са ключови за нашето въображение и за културното ни наследство, дори са част от икономическата ни реалност. Време е да обърнем внимание на света отвъд човека, без който хората биха се провалили.

alexander-mccall-smithАлекзандър Маккол Смит

Преди години, по време на турбулентни времена, попитах мой приятел какво ще направи, ако настъпи революция и той ми отговори „Ще избягам и ще садя картофи“. Днес в Европа и Северна Америка не е лесно, но ако не можем да избягаме и да садим картофи, можем поне да потънем в книгите. Има нещо успокояващо в живота на художниците. Някои са унищожени от кризи; други, като Караваджо например, водят шумен живот. Но основно те прекарват дълги часове в своите студиа, абсорбирайки света през собствената си визия. Много е успокояващо да попаднеш в тяхната компания, затова и посветих годината на четене за тях.

Ключово беше публикуването на „История на картините“ на Дейвид Хокни и Мартин Гейфорд. Тази красива книга проследява дългия разговор между художниците и критиката, разглеждайки как действителността се трансформира в значими и възвишени образи. Тази книга е истински празник.

Четенето за изкуство е истинска противоотрова за стресовите времена. Озовах се в света на ръкописите с Кристофър де Хамел и неговата „Среща със забележителни ръкописи“. Това са прекрасни бижута, които отново ни отвеждат далече от конфликтите на собствения ни свят и ни пренасят в спокойно съзерцание, подобно на „Bawden, Ravilious and the Artists of Great Bardfield“ под редакцията на Кил Нандърс и Малкълм Йорк. А в духа на зимния сезон е новата колекция от есета на Роджър Скрутън „Confessions of a Heretic“, която съдържа тежка присъда над архитектурната грозота, в която съществуваме.

Прочетете още

aaron-burden-236415-unsplash

Нощта на книгите и вярата, че са безценни

Щастливци сте, ако вече сте го правили – да тръгнете в някоя топла майска нощ …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *