Начало / Автори / Николай Хайтов – малък спомен на рождения му ден

Николай Хайтов – малък спомен на рождения му ден

img_44034

 

Иван ГОЛЕВ

…Днес, 15 септември, Николай Хайтов щеше да навърши 97 години. Избягвам хладното „днес е 97-та годишнина от рождението на…“, защото той още е пред очите ми. Не знам дали щеше да похапва тънки резенчета от любимата си пастърмица и да полизва чашата с вино, но със сигурност щеше да слуша внимателно събеседниците си, а светлосините му очи да гледат едновременно навън и навътре.

…Познавах се с него. Със съпругата му, чудесния преводач от английски Жени Божилова, дълги години работехме заедно от място на място – първо в издателство „Народна култура“, после в списание „Панорама“, накрая, най-продължително, в списание „Съвременник“. Покрай нея се сближих и с Хайтов. Недостатъчно, за да опозная скритите механизми на душата му, но достатъчно, за да се радвам на вниманието му и на пестеливите, но остри като бръснач забележки и оценки, с които цепеше наред, когато се запалеше по казус или идея. И на живо, и в текстовете си той притежаваше магичното умение да улавя с няколко думи главното и после, ако имаше време и желание, да го обосновава и разкрива в дълбочина. Но понякога бе достатъчно само да удари афористичния си печат – контекстът вършеше останалото.

…Приживе той бе винен в какви ли не грехове, а някои от неуморните му опоненти, за да не употребя по-груба дума, продължиха да го лаят и в отвъдното. Напразни усилия – той не е там, а тук, сред нас. И всеки, който разлисти днес книгите му, ще се убеди в това.

…Хайтов следеше обществените процеси с настървеността на земевладелец, сякаш всичко, което се случваше, ставаше върху собствените му земи и го засягаше лично и дълбоко. Така се отнасяше и с историята. Мразеше тесногръдието в научните среди, а страхът от заемане на позиция му беше непонятен и чужд. Преследваше като хрътка целта си, отстояваше пламенно убежденията си, както бе в прословутата история с гроба на Левски. Макар и толкова скоро след онези словесни баталии, които по-възрастните от нас помнят, имената на повечето от спорещите с него вече са забравени. Докато той е и улица в София, и паметник в Борисовата градина и в Смолян, и читалище…

… Но преди всичко той е писател и българин. Дали в див разказ, пътепис, есе или записки в дневник, думите му – криви, прави – не оставяха никого безразличен. Затова едни ги болеше от тях, други им се възхищаваха. Аз съм от вторите. Просто го харесвах. Харесвах мъжкарството му, тъничката му усмивка, режещите му очи. Но най-много му се възхищавах на умението да слуша. Днес, когато всички плещим, без да се слушаме един-другиго, още по-силно оценявам тази негова дарба. Не държеше той да е ораторът, беше му интересно какво говорят другите, как виждат нещата. Беше три години по-възрастен от баща ми, с когото също се имаха, и може би в отношението ми към него се криеше нещо синовно… Дружили сме и със синовете му Сашо и Здравец – и те чепати като баща си, и те упорити в скулптурата и архитектурата. Да сте живи и здрави!

7_2…Николай и Жени бяха дошли една вечер в „Театър 199“ на пиесата ми „Вавилонска кофа“, поставена от Илия Добрев. В нея играеха Мария Статулова, Христо Гърбов и „Петко войводата“ Васил Михайлов. Седях отстрани зад едни завеси и току заничах да видя как оценява най-смешните моменти в постановката. Смееше се от сърце, а на мен мед ми капеше – не друг, а самият Николай Хайтов се забавляваше от думи, написани от мен! Такъв респект имах от него и толкова важно ми бе мнението му.

…През годините различни негови лакърдии са ми били в главата, но една помня и днес. Тъй като съм забравил кого цитираше, порових из мрежата. Доверявам й се: „По времето на Стамболов, когато България обръща гръб на Русия, поканили на визита в София Великия везир. В негова чест имало банкет, присъствали министри, дипломати, индустриалци, интелектуалци… Започнали тостовете – долу Русия, долу на Задунайската губерния, да живее българо-турската дружба и тем подобни. Везирът мълчал и си гладил брадата. Стамболов го подканил: „Ефендим, няма ли, да кажеш нещо?” Станал Везирът и рекъл: „Много ви харесвам вас, българите. Хубави хора сте! Ама винаги или нещо ви е ексик, или ви е артък. Никога не сте таман. Като се юрнете на една страна, докато не си строшите главите, не мирясвате. Сетне се юрвате в противната посока. Докато се халосате пак в дувара.“ Без коментар.

…Последно бяхме заедно в годината на смъртта му – 2002-а. Януари или февруари, доктор Емил Илиев, който организира джаз феста в Банско, ни заведе там на среща на местните хора с Хайтов. (С моите хора, е редно да кажа, бащиният ми род е оттам.) По Николай като че ли нямаше още следи от коварната болест, която до края на юни го довърши. Беше само поотслабнал, но физически. Душевно – не. Залата го аплодира десетки пъти по повод едни или други негови думи за дереджето в България. А той само се покашляше неловко, отпиваше глътчица вода и продължаваше. И сега картината е пред очите ми: стиснал с две ръце малката дъсчена катедра върху масата, глухият му глас, стихналото множество и онова недоловимо трептение, което се поражда във въздуха, когато протича силен ток.

…И още нещо дребно. През последните години от живота си се беше пристрастил да сече дърва. Хем се разкършвал, хем си осигуряваше отопление за къщичката в Яврово. Хвалеше се как веднъж насякъл еди-колко си, следващия път – еди-колко си. Накрая му рекох: „Е, господин Хайтов, най-сетне им отмъстихте, дето толкова години ви омайваха и се борихте за тях.“ Той за миг се сепна, после доста се смя. Явно ме биваше в това.

…Имам вкъщи половин дузина книги с негови автографи. Ето нещо отвътре.

 

Чух по телевизията за разоръжаването. Сега се говори за забраната на ония нови оръжия, които ще предизвикват природни стихии. Можело да се повдигат океански вълни от такъв „калибър“, че да потопят крайбрежните градове на неприятеля. На човека само това му липсваше! Било възможно да бъдат причинявани изкуствени урагани, а също и суша. Да се тровят цели морета и реки. В ръцете на нравствени джуджета науката се превръща в проклятие. Думата човек не звучи гордо, а зловещо. Звярът броди по света – човекът звяр!

Вълнението е, което дава топлина на думите, идеите са, които им дават крила.

Русо е казал: „Тези, дето бият камбаните, не могат да участват в шествието.“ Открай време едни бият камбаните, други манифестират, берат лаврите и се ползват от плодовете на промените.

Чуждите думи и развитието на езика. Казват някои – и добре казват, че английският език, който е един от най-богатите и гъвкавите, от най-изразителните, е включил огромен брой чужди думи и много чужди езикови пластове се пъстреят в неговата тъкан. Но ето че въпреки този порой от чуждици – английският език се е обогатил с тях, не се е оварварил и не е загубил своята физиономия. Това е така, но забележете: По правило чуждите думи са влезли като синоними на английските и са обогатили всъщност броя на синонимите, т.е. изразните възможности. А вносните думи у нас идват, за да изместят българската дума. Те са като плевелите, които карат питомната трева да съхне! Защо? Защото у българина има една порочна склонност към чуждото, съчетана с нихилизъм към собственото. Фактът си е факт – ние яростно гоним родните думи и ги заменяме с чуждици. Така се получава словесната диария по вестниците, по телевизията и радиото. Все по-рядка и воняща.

Бредбъри, мисля, бе казал в своята книга „Вино от глухарчета“: „Творческите дела са убежище за душата.“ Нещо си направил – то те топли, умът ти е в него, ти се връщаш към него, за да изживееш късните отблясъци на творческата радост. Ти си направил нещо! Съзнанието, че не си останал „пуст и празен“, ти дава вътрешна опора, всъщност – прави те човек със самочувствие.

Напоследък нашата уж съвременна литература, каквато я пишат иванмартиновци и по-младите им събратя, е толкова съчинена, че ти идва да повърнеш. А вземат награди юначетата, пишат ги по вестниците – че били „земни“, „сочни“ и не знам какви си. Наистина, литературно-критическата слепота у нас е грандиозна!

Когато изнасяли чиновете от училището в Чаушево (Добростан), селяните се събрали и плакали. Занесли ги в съседното село, където било централното училище. …Ослепяха и оглушаха селата! Бог да го убие тоя, дето направи тази поразия!

Хигиена за работа

  1. Сън – осем часа и половина.

  2. Чист въздух.

  3. Четири часа писане – предиобед.

  4. Постна храна, никакво преяждане!

  5. Десет километра на ден разходка по 35% наклон.

  6. Никакво радио и никаква телевизия!

  7. Чукани лешници с чеснов лук – през ден.

  8. Ябълки – на корем.

  9. За нищожествата – ни помен, ни спомен.

 

Хайде, стига толкова! Дано не е нито ексик, нито артък, а да е таман.

Прочетете още

ca59048c00724b0e736c83264dbd8674

Майстора и Мангарита

Иван ГОЛЕВ Имаше една приказка: мъж, ако не е ходил в казармата, и жена, ако …

2 Коментари

  1. Политбюро

    Графоманът Голев, дължащ лаврите си на баша си Вл. Голев, взел та захвалил прочутия крадец на чужди ръкописи полковник от ДС Хайтув и се е получил чуден микс от баналности.

    • Иван Голев

      Господин Политбюро, аз, както е видно от фамилията ми, дължа лаврите на баща си Владимир Голев. А вие, както е видно от вашето име, очевидно дължите своите лаври на Политбюро на КПСС. Всеки носи името на баща си.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *