Мишел Уелбек: Лидерите на Франция провалиха своя народ

21.11.2015 Критика

Френският писател Мишел Уелбек отново показа своето по-различно и бунтарско мислене след терористичните атаки в Париж на 13 ноември. Носителят на наградата „Гонкур“ и автор на една от най-полемичните книги за 2015 г. „Подчинение“ обяви, че политиците носят до голяма степен вина за трагедиите във френската столица.

Ето какво написа Уелбек, публикуван от в. „Ню Йорк Таймс“:

„След атаките в Париж през януари, изкарах два дни във взиране почти в транс в новините. След събитията на 13 ноември почти не включих телевизора. Просто потърсих съседите си, които бяха засегнати от атаката. Някак си свикваме с терористичните удари.

През 1986 г. имаше серия от бомби, поставени на различни публични места в Париж. Мисля „Хизбула“ пое отговорност тогава за тези случаи. След няколко дни, или седмица всичко това бе напълно забравено. Аз забравих всичко. Но помня много добре атмосферата в метрото през първата седмица. Цареше абсолютна тишина, хората си разменяха погледи, пълни с подозрение.

Това беше само първата седмица. Скоро след това разговорите се върнаха, настроението отново беше нормално. Все още някъде в главите на всички светеше червена лампичка че е възможно нещо да се взриви. Но това беше бекграунд. Бяхме свикнали с терористичните атаки.

Франция ще продължи напред. Франция ще продължи дори без да се нуждае от „sursaut national“ („национално начало“), защото няма друг начин, защото свикваме с всичко. Няма човешка сила, дори страхът не е по-силен от този навик.

“Keep calm and carry on”(Остани спокоен и продължи напред). Добре, това правим (макар че си нямаме Чърчил, който да ни води.Въпреки общото мнение французите всъщност са лесни за водене, наистина лесни за управление. Но не са пълни идиоти. Вместо това основният им инстинкт е да прощават лесно, което им помага да бягат от спомените си от време на време. Има хора, политици, които са отговорни за нещастието, в което се намираме днес и рано или късно трябва да поемат своята отговорност. Надали безмисленият опортюнист, който е начело на държавата ни, или роденият морон, който играе ролята на наш премиер, или дори „звездите на опозицията“ ще излязат от този тест по-силни.

Кой всъщност отслаби полицията до степен, че да не може да си върши работата? Кой точно ни напълни главите в последните години, че границите са абсурдна отживелица и доказателство за погрешен и гноясал национализъм?

Да, както виждате, вината е на доста ширк кръг хора.

Кои са политическите лидери, които въвлякоха Франция в глупави и скъпоструващи операции, чиито основен резултат бяха хаос в Ирак и Либия? Кои бяха политическите лидери, които напоследък правят същото в Сирия?

(Всъщност забравих: Ние не отидохме в Ирак втория път. Но за малко да го направим. И за малко министърът на външните работи Доминик дьо Вийпен да загуби поста си и да потъне в забрава заради това. Защото предпази Франция за пръв и последен път в съвременната й история от участие в криминална операция, която доказа глупостта си.)

Очевидното заключение за нещастие е унищожително. От 10 (20?30?) години нашите успешни правителства патетично, систематично и отчайващо се провалят в основната си мисия: да пазят народа, за който носят отговорност.

А за населението те не са се провалили ни най-малко. Неясно е какво населението мисли откакто нашите успешни правителства положиха огромни усилия да не се провеждат референдуми (освен един, през 2005 г., за европейската конституция, резултатът от който предпочитам да игнорирам). Но изследвания на мнението са разрешени и те показват следното. Френският народ винаги е показвал солидарност и вяра в полицията и армията. Той до голяма степен отхвърля проповедите на така наречените морални левичари, които определят как трябва да се държим с бежанците и мигрантите. Той винаги гледа с подозрение чуждестранните военни приключения, към които правителството ни включва.

Може би могат да се дадат още много примери в тази насока, които да опишат пропастта между народа и тези, които се предполага, че го представляват. Недоверието, с което се гледа на всички политически партии днес, не е просто голямо, то е легитимирано. Наистина ми се струва, че единственото възможно решение за нас днес е да се обърнем плавно към единствената форма на истинска демокрация. Директната демокрация.“