Възхищавам се на преводачите отпреди интернет, казва също тя
Преводачка и преподавателка по български език, Рада от години живее и работи в Брюксел – без обаче да губи връзката и с родината! Името ѝ стои под преводи на съвременни латиноамерикански писатели като Итамар Виейра Жуниор или София Сеговия. Тя е и страстна читателка, която посвещава всеки свободен миг на книгите, доброволка е в българската секция на една брюкселска библиотека, организира литературни събития, сред които блести Фестивалът на българската книга – вече с традиции в столицата на Белгия и Европа.
Рада списва и собствен блог, в който много често напоследък тема за размисъл са превъплъщенията на българския език, пък и невидимия воал, който спуска над него изкуствения интелект. Точно оттам се роди и идеята за този разговор.
– Попаднах на едно сравнение на Ноам Чомски – той казва за изкуствения интелект, че е дигитален плагиат. Как се проявява присъствието му в сферата на преводите, доколко е надвиснала там сянката му?
– При превода на специализирани текстове от доста време се правят основно автоматични преводи, а преводачът редактира. Процесът, при който преводач редактира текст, произведен от машина, се нарича постредактиране. Много преводачи вече пишат в сивито си, че са преводачи и постредактори, защото има такова изискване, когато си търсят работа в тази сфера.
При превода на художествена литература нещата стаят малко по-другояче. Все още машините не могат да мислят метафорично и преносно, не разбират какво има на втори план и се големи буквалисти. Затова се наложи и наименованието „преводоиди“, за да се означи, че те не превеждат, а генерират текст.
Впрочем, ако художествено произведение бъде преведено добре от електронен преводач, това не говори добре за произведението. Най-вероятно то е с много ниска или никаква художествена стойност. Откакто се „конкурираме“ с автоматичната преводачка, забелязвам, че хората започнаха повече да ценят работата ни, защото осъзнаха, че алтернативата е машинно стандартизиране, при което се генерират думи и не се влага никаква емоция, нито пък има нещо творческо.
Освен проблема с дигиталното плагиатство, в отношенията ни с изкуствения интелект не е решен въпросът кой е носител на авторското право. Скоро в Лира.бг писахте за една японска писателка, обявила, че е написала част от произведението с ИИ. Тя ли получава парите за авторското право върху тези пет процента, написани от ChatGPT? Във Франция излезе романът PosterGirl на Вероника Рот с корица, направена от изкуствения интелект, което провокира сериозна дискусия, тъй като се смята, че ИИ на всичкото отгоре прави нелоялна конкуренция.
– Сред качествата, които се приписват на изкуствения интелект, е бързината – мислиш ли, че това може да повлияе бъдещето на преводите, като имам предвид художествената литература?
– Честно казано, не ми се струва много по-бързо да превеждаш с автоматична преводачка. При постредактирането се губи много време, докато разберем какво точно е написала и съответно как да го поправим. Различното днес е лесният достъп до всякаква информация, това че бързо можеш да направиш справка и да избегнеш гафове в превода си. Аз много се възхищавам на преводачите от епохата преди интернет – те много често са подхождали творчески, просто защото не е имало как да проверят информацията. Разчитали са на въображението, езиковия си усет и естествения си интелект.
– В сайта на една община срещнах това заглавие: „Хакатон за ученици ще се проведе в библиотеката“. Има ли според теб граница, отвъд която езикът не може да поема повече новоформи (нека условно ги наречем така) и престава да бъде разбираем дори за своите собствени носители – онези, за които е майчин?…
– Езиците не съществуват изолирано и особено в глобализирания свят те си влияят. Ако има нови явления, има и нови думи. Езикът не трябва да се изолира и да изостава в развитието си, нито да остава настрани от постоянно променящия се свят и да не отразява новостите в бита и живота ни. Естествено и необходимо е да се появяват нови думи, но наша работа е да ги осмисляме и адаптираме към българския. Как например ще ги членуваме, как да се образува множествено число, а не да ги оставяме като „кръпки“. Дали ще приемем лесно чужда дума, зависи от пропускливостта на езика и неговата морфологични възможности. На български не ни е толкова лесно да претопим английските думи и да ги одомашним.
От друга страна, наблюдавам, че в България има хора, които говорят с точно тези „новоформи“ и речта им е някаква езикова шльокавица от побългарени английски думи. За подобно явление трябва да има граници. Това не е внос на чужди думи, а небрежно отношение към собствената реч. Така пишат и някои медии. В последните седмици по българските медии видях „окуърд пауза“, „тайм капсула“ „коуъркингспейс“, „аутлетвилидж“ и подобни. Помислете как изглежда тази ситуация, само че обърната – ако сте в чужда среда и говорите на английски и решите да сложите някоя българска дума в английското изречение, хората ще ви разберат ли?
– 2024 г. е преломна по някакъв начин за българския – ще се появи онлайн речник на БАН. Защо според теб това е важно събитие?
– От БАН обявиха, че са похарчили почти 400 хиляди лева, за да стане достъпен нашият речник онлайн. Когато светът мисли как ще живее и работи съвместно с ИИ, ние още се чудим дали да пуснем нашия речник онлайн. Затова смятам, че е събитие. Май месец очаквам да разгледам онлайн речника.
Интересува ме дали този речник ще подхожда дескриптивно или прескриптивно, тоест ще описва или ще предписва, или пък и двете? Колко често ще се актуализира и кога новите явления ще добият право да влязат в състава на речника – когато са регистрирани достатъчно голям брой употреби в устната реч, в медиите, в социалните мрежи или когато някой учен реши? Ще се вписват ли нови значения на вече съществуващи думи? Ще има ли езикова употреба означена като нежелателна и съответно препоръки за по-хубав еквивалент? Ще се включват ли разговорни и жаргонни думи? Ще получим ли предложение как да казваме „коуъркингспейс“, „аутлетвилидж“?
В Брюксел от няколко години организираме Фестивал на българската книга. Тази година ще се проведе на 1 и 2 юни и гости ще ни бъдат Рене Карабаш, Тодор П. Тодоров, Иван Ланджев и Радослав Бимбалов
– Напоследък непрекъснато се появяват анкети за най-популярни думи – и на нашия, и на чужди езици. Има ли някоя, която се е врязала в съзнанието ти?
– Тази анкети са страхотен барометър за нагласите на хората и за това, което ги занимава в даден момент. Те разкриват много и за народопсохологията.
Харесвам „времеубежище“ защото е пример как можем да използваме ресурсите на собствения си език, за да си изковем и въведем дума. Ако се замислите, през последните години не сме измислили никакви думи. Само взимаме наготово чужди думи, обикновено от английски.
– А като сравниш българския с другите езици, които самата ти говориш, дали нашият е прекалено отворен – и откъде идва проблемът, от медиите или пък от професионални гилдии, които налагат свой сленг?
– Няколко фактора влияят върху развитието на езика освен самите езиконосители. Каква е езиковата политика, ако има такава. В случая с България няма какво да коментирам, защото не мисля, че има езикова политика.
Друг фактор е академичната общност, която се занимава с нормирането на езика. Вече го споменахме – важно е какво ще влезе в официалния речник.
И не на последно място, медиите и в частност рекламите. Рекламите са широко отворената врата, през която влизат много думи, понятия и дори конструкции. „Коса, свободна от пърхот“ е израз калкиран от английски и преди време би ни подразнил, но сега май вече го приемаме за естествен. А през медийното говорене влизат много думи – локдуан, дифолт, мейнстрим, екзитполове, джендър, инхаус, фейкнюз, гейм, ескейпрум… тази прекалена отвореност и пропускането на всякакви думи не е уважителна към хората, защото не всички са длъжни да знаят английски и би трябвало да могат да чуят и прочетат новините на родния се език.
Всички сме длъжници на езика си и от нас зависи как ще звучи той в бъдеще.
– Има ли наложила се в българския дума, която с неудоволствие използваш в преводите си?
– Работя с романски езици и при тях има доста развита употреба и на женски, и на мъжки форми. При нас превес взема мъжката форма, а така изпускаме нюанси и женските форми на съществителните имена като че ли закърняват. Във френския има съзнателно дългогодишно налагане на женската форма. При нас е точно обратното – малкото женски форми, които имаме, ги премахваме. Чувам, че казваме „поета Иванова“.
– Стоиш зад хубави събития зад граница, свързани с родната литература – кои са съвременните наши книги, които те карат да се чувстваш добре, че си българка?
– Хубаво е, че ми задаваш този въпрос точно пред връчването на Наградата за литература на Европейския съюз. Българската номинация е романът „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров. Аз се гордея със съвременните ни писатели, защото смятам, че имат голям потенциал и тепърва предстои да се говори за българска литература по света.
В Брюксел от няколко години организираме Фестивал на българската книга. Тази година ще се проведе на 1 и 2 юни и гости ще ни бъдат Рене Карабаш, Тодор П. Тодоров, Иван Ланджев и Радослав Бимбалов. Всяка година фестивалът става все по популярен и вълнуващ.
Когато каним писателите, избираме такива, които са актуални в моменти и имат наскоро публикувана творба, така че да могат да я представят на фестивала. Също така, в рамките на един фестивал, се опитваме писателите да са за читатели с различни вкусове и интереси.
Отначало нашата идея беше да осъществим мост между автори, издатели и читатели в чужбина. И хората тук да започнаха да следят по-внимателно българската литература и книгоиздаването ни и съответно станаха застъпници на българската литература по света. Вече ни познават и очакват събитието всяка година през първия уикенд на месец юни. От нас зависи нашата култура да е по-видима и да заеме мястото си в Европа.
В Лира съм разказвала за бразилския бестселър „Торто арадо“, нали? Сега приключих втория роман на Итамар Виейра Жуниро със заглавие „Да спасиш огъня“
– А какво превеждаш сега? На кое заглавие е посветена личната ти творческа работилница през 2024-а?
– В Лира.бг съм разказвала за бразилския бестселър „Торто арадо“, нали? Сега приключих втория роман на Итамар Виейра Жуниро със заглавие „Да спасиш огъня“. И тази книга е за бразилските общности от африканци и индианци, но този път акцентът е върху отношенията им с Католическата църква. Разтърсваща история, същевременно много красива и екзотична.
В момента превеждам един текст за сборника с журналистически материали на Димитър Кенаров. Това е по-особен преводачески проект, защото всеки материал е работен от различен колега.
Планирам да започна работа по романа на Софи Голдбърг „Морската градина“. Да, става въпрос за Морската градина във Варна. Бащата на Софи е български евреин. Семейството му заминава от България през четиридесетте години на миналия век и се заселват в Мексико. Мексикански роман със силна българска връзка. Друг планиран превод е „Парижка улица в дъждовен ден“ на Исабел Рио Ново, романизирана история за живота на френския художник импресионист Гюстав Кайбот. Долу-горе това е цялата ми 2024 година, че и отвъд нея.
– Благодаря от сърце – за любовта към литературата и за грижите, които полагаш за езика ни!