Костадина Костова: Зрънцето в основата на повечето истории, които разказваме, е любовта

12.10.2023 Интервюта

„Трето царство“ е романтичен исторически епос, дебют без аналог в съвременната българска литература

Зад тази пищна, в буквалния смисъл на думата история, стои Костадина Костова, позната от блога от prettydoesome.com. Тя е завършила „Журналистика и комуникации“ и „Европеистика“ в Американския университет в България, а професионално се занимава с дизайн и технологии. Това обяснява защо разнищва по такъв естетичен начин период от българската история, на който обикновено гледаме със смръщени вежди – времето на Фердинанд и Стамболов. Вижте интервюто ни с младата авторка, за която тепърва ще се говори.

– Преди да влезем в света на „Трето царство“, нека постоим в „предверието“ на книгата – как Костадина, модерна и активна в социалните мрежи, се върна в царска България от 19 в.?

– Открай време имам огромен интерес към историята и винаги съм обичала историческите романи. Наскоро се замислих обаче, че много от романите, които описват любими исторически периоди, са „съвременни“ в своя контекст, защото всъщност са създадени малко след описаните събития – като „Отнесени от вихъра“, „Анна Каренина“, „Гордост и предразсъдъци“, „Нежна е нощта“ и още много класики. Не ме влече непременно погледът назад, а по-скоро самите времена с техните различни порядки, с може би по-сърдечните отношения и по-възвишените идеали. Възможно е и ние като читатели да приписваме такива качества на тези истории и това несъответствие между реалност и представа също ме привлича, изкушава ме да го разоблича.

България в края на 19 в. е мечта за писателя – там можем да открием всичко: националния идеал, бурния подем, „пристигането на непознатия“ в лицето на княз Александър и княз Фердинанд, „пътешествието на героя“ в образа на младия ни интелектуален елит, който учи в най-добрите университети на Запад и се завръща, за да оформи облика на една модерна държава. Самият княз Фердинанд е много интересна и противоречива фигура, както и министър-председателят Стефан Стамболов. Но си мисля, че в този кратък отрязък от историята ни след Съединението и преди Балканските войни, можем да намерим богатство от идеали, амбиции, страсти и противоречия, каквито в Европа са се вихрили в продължение на векове. А и съм сигурна, че не само на мен ми е било любопитно как са се вписвали баловете в Двореца и изобщо светският живот, какъвто княз Фердинанд и неговата свита опитват да привнесат в София, сред калните улици и в доста по-затворения ни патриархален бит.

– Заглавието „Трето царство“ обхваща нещо повече, отвъд историческия период. Правилно ли съм усетила, какво властва тук всъщност?

– Абсолютно правилно. За мен зрънцето в основата на повечето истории, които разказваме, е любовта. И в „Трето царство“ е така – героите търсят себе си в хората, които обичат. Трудно е да дадем универсално определение на любовта, да я сложим в рамки. Коя любов е правилна, подходяща, морална? Именно в този въпрос се крие и смисълът на заглавието. В царството на спомените и на мечтите е по-лесно да намерим една възвишена любов, едно съвършенство. Но тук и сега тя може да дойде като стихия, да бъде осъждана, да бъде разочароваща, да приютява и да изгаря. Това се отнася и за всичко останало – често знаем как е трябвало да постъпим, какви искаме да бъдем, но в конкретния момент изборът е далеч по-труден и неясен.

– Не познавам много хора с дебютен роман от 600 страници. Разкажете ни как постигнахте такъв впечатляващ обем, още повече с подробности, факти, сюжетни ходове и ретроспекции. Къртовски труд изглежда, или не го усетихте?

– Действително обемът работа беше значителен, но не го усетих. Сега понякога поглеждам назад и се питам наистина ли романът е готов, наистина ли е завършен. Работата по него стана до голяма степен част от мен, от ежедневието и мислите ми. Първоначалното проучване и писането отнеха една година. От самото начало исках да създам богата картина на времето, така че читателят да се потопи в атмосферата и да съпреживява събитията заедно с героите. Затова се стараех за всяка сцена първо аз самата да усетя обстановката. В същото време внимавах да не прекалявам със статичните описания и да давам възможно най-често думата на героите, за да станат те близки на читателя и да го водят през историята. Предварителното планиране включваше основен скелет на сюжета и развитието на героите, от който много пъти се отклонявах, но винаги знаех накъде отивам. Най-голямата промяна в плана ми дойде съвсем в началото – тогава възнамерявах романът да обхване цялото управление на Стамболов и смъртта му и разказът да е праволинеен, без ретроспекции. С писането и опознаването на героите бързо усетих, че подходящото темпо и близостта с действащите лица налагат друга структура.

– Защо не оставихте само една любовна двойка от обкръжението на Двореца – Гавраил и Вера, а създадохте още една – Страхил и Яница? Каква е целта на това каре?

– Не беше самоцелно, дори в началото ми се искаше да огранича броя на гледните точки, за да имам повече контрол върху историята и обема. Но исках да представя Яница като пълнокръвен образ с нейните терзания и причини. Тя, вярна на себе си, пое нещата в свои ръце и се намести в сърцето на историята. Страхил от самото начало беше много важен – той е обобщен образ на съдбата на Стамболов, вярва в неговото дело и носи най-чистите идеали на привържениците му. Четирите им гледни точки ми позволиха да представя действията на всички в различен контекст.

– Една от силните сцени, за която ви поздравявам, е посрещането на княгиня Мария Луиза в София. Кои други исторически моменти в книгата бихте искали читателите да почувстват?

– Много благодаря. Тази сцена беше много отговорна задача, исках наистина да пренеса читателя там.

За мен силен исторически момент също е погребението на княз Александър I. Винаги се вълнувам от думите, с които Стамболов отговаря на телеграмата на сестрата на Батенберг, натоварена с изпълняването на желанието му да бъде погребан в София – „България си иска княза“.

Друга сцена, която бих искала читателите да почувстват, е на размириците при оставката на Стамболов. Тя е обобщение на случващото се в страната в продължение на месеци и е израз на едни от най-грозните проявления при смяна на властта. Дългогодишните му противниците се радват на падането на тиранина, но към техните редици се присъединяват и такива, които до онзи ден са го поздравявали. Осанна и разпни го.

– Да вярват ли младите хора, които обикалят света, снимат се пред далеч по-помпозна архитектура и гледат снизходително на нашата действителност, че и тук е имало аристокрация?

– Анна Станчова най-добре отговаря на този въпрос в своите спомени : “Тъй като в България няма родова аристокрация, университетското образование заема мястото на благородната титла и всеки баща се стреми да го даде на децата си.”

Според спомените на Добри Ганчев, княз Фердинанд му споделя идеята да въведе титли сред приближените си, на което Добри Ганчев отговаря, че би било странно, ако синовете са титулувани, докато бащите им още си орат нивите.

Така че тук аристокрация не е имало, но е имало хора с идеали, находчиви и отдадени на България. Трябва да се гордеем с интелектуалците си, с поетите и артистите, с държавниците, които са действали в една много сложна политическа обстановка. И да търсим повод да ги накараме да се гордеят с нас.

– Къде се намират градските места в София, които ви зареждат?

– Определено предпочитам местата, които съчетават история и природа – парка около Двореца, парка на Военната академия, парк Врана. Често посещавам Ботаническата градина на улица „Московска“ и просто си избирам пейка, на която да поседя. Харесва ми, че тези места са именно градски – предлагат не толкова бягство, колкото диалог.