Лира Литературно-рекламна Агенция
„Плът и крафт“ представя една саморазрушителна натура
Васил Панайотов е писател с пет романа и съавтор в няколко сборника разкази. Той се наложи още при своя дебют в литературата с романа „Убиец“ (2016), а през 2020 г. „Сянка“ получи номинации за наградите на Фонд „13 Века България“ и „Хеликон“. Новата му книга за пореден път вдига летвата пред читатели, склонни към удоволствия, но неподготвени за последствията от тях. Защото всички живеем този сюжет, дебелеем в консуматорските си черупки и отслабваме в ума.
-Какво означава спортен тип като теб да пише за маниак със свръхтегло?
-Имам изострено усещане за телесна естетика. Но не тази, в следствие на казуалността или дори на евгениката, не тази, с която се раждаш – коса, очи, скули, кожа, ръст, структура и т.н., тоест неща, за които, първо, нямаш никаква лична заслуга или – в зависимост от вида им – вина, и второ – ти самият не можеш да ги промениш, поради което не бива както да получаваш упреци, така и да приемаш похвали за тях. За тях аз нямам критични очи. Имам за останалото, което можеш да моделираш и което единствено оправдава презрението или възхищението. А презрението и възхищението не са насочени към тялото, насочени са към волята, тялото е просто нейно проявление. Някой ще каже повърхностно проявление, а аз ще кажа, че този някой е мързелив. Мързелът определя човешкото поведение повече и от морала. И понеже не е неморално да си мускулест, силен и строен, то мързелът остава единствената причина да си дебел. Естествено, рядко някой си го признава и като причини за нищетата на тялото най-често се пробутват приоритетите и извисеността на ума, но античният модел на човешко съвършенство е развивал еднакво и тялото, и ума, и само мързелът пречи на модерния, свикнал на леко и меко човек, да избира едното, а най-често и нито едно от двете.
-Героят ти е жена на име Катя, с определено контролиращ, мъжки характер. Защо тя не използва волята си да отслабне, вместо да се наслаждава на порока?
-Ти сама го каза – защото се наслаждава. Наслаждава се буквално на това, че ù е сладко, че ù е вкусно, а тя друга сладост в своя живот няма, но се наслаждава и на ролята си на жертва, защото съчувствието, а на един следващ етап – и състраданието на останалите, е начин да се осмислиш, да присъстваш в съзнанието им, да им насаждаш неудобство, а защо не и вина, задето са съвършени, да ги накараш да им е гадно, като малко възмездие за това, че и на теб ти е.
-Действието на романа се развива в България и в САЩ. Как всички хора около Катя са толкова пасивни за килограмите ù и в двете държави, дори нейните родители тук?
-В САЩ стандартът за странност е много по-висок от нашия и там тази крайност се възприема по-нормално. Отделно в САЩ всичко – пазар, предложения, изкушения… са толкова повече, че самият живот те подтиква към подстъпите на тази крайност и статистически всеки пети американец е подслонил паласките си в тях. Една депресия или една социална изолация му трябват, за да поеме по пътя нагоре. Та в САЩ я има толерантността, но я има и неприкосновеността, независимостта. Там никой не си позволява да ти се бърка толкова. Предлага ти се всякаква помощ, даже не е правилно да се каже, че ти се предлага, защото такъв тип активност е в разрез с принципа за личната свобода, помощта е предвидена, но за да бъде получена, трябва ти пръв да я потърсиш. Ако я искаш, имаш я, ако не – не. Никой не ти я натрапва, никой не те съди и не те обвинява за крайностите ти. Тук още не схващаме този либертинаж, включително на липидите, затова на Катя в сюжета ù трябва САЩ, за да може там да катализира килограмите си. Завръщането ù представлява задълбаване в един проблем, който вече е възникнал, но той е повече проблем за обществото, не за нея. На нея така ù е добре. Фигантропията ù, преди принудителна, сега е доброволна и тя е скъсала всички връзки, с всички хора, включително с родителите си, връзката ù с които преди е била емоционална, но вече е рационална. Така че, дори и да можеше, на Катя няма кой да ù влияе.
-Тогава защо ти я остави да тъне в изобилие от храна, не можа ли да поограничиш битовите ù условия?
-Защото, ако нещо не е прекалено, е посредствено, а типът, който описвам, е екстремен. Прототипът му също, но е екстремен като за България, не е екстремен за САЩ, затова трябваше да го деформирам допълнително. А да намеря такъв човек тук и да спечеля доверието му дотолкова, че той да споделя с мен, отне повече време, от времето за написване.
-Извън книгата, как гледаш на новия регламент, приет от ЕС, който разрешава използването на сушени насекоми в храните – мухи, щурци, скакалци, червеи, бръмбари и прочие? Значи корицата на „Плът и крафт“ ще стане много модерна 
-Не харесвам съвременната модерност. Сигурно защото вече съм стар. Но мухата на корицата ще е модерна вечно, защото не е обикновена муха. Тя е изображение на Велзевул, демонът на чревоугодничеството, принцът на зловонното и злото. А зло ще има завинаги. Без злото, доброто ще остане без антипод, без лош пример, и няма как да дефинира деянията си, съответно те ще престанат да се възприемат като добри, а като единствени и поради това – нормални. Без благодарността, похвалата или поне потупването, и малкото сега добрини ще престанат да се правят. Ще се правят лошотии. Все пак, и доброто, и лошото, се вършат поради една и съща причина и тя е усещане за удовлетворение. А относно щурците, щом мъдростта може да идва от Изтока, защо и менюто да не дойде. Насекоми там се ядат отдавна, а в условия на остеритет, ще се ядат и тука. Няма лошо. Лошо ще е, ако в Китай научат, че свинското е основно, а оризът – само за гарнитура.
Разговора води: Людмила Еленкова
