Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван Голев
Много или малко е това? Отдавна ли беше времето, когато ти ме учеше да играя шах, да карам колело, да ловя риба и да пиша на пишеща машина, или вчера? В съня ни, наречен живот, времето е море. За кратките отрязъци от него то може и да е река, но като цяло в паметта ни всичко се слива като в морето, без значение кога е стигнало до него.
Роден на 20 август 1922 година, ти би могъл да бъдеш човек от отдавна отминала епоха. Но не беше. Мислеше в крак с времето, а когато, уязвен от несъвършенството на настоящето, искаше да запазиш бистрия си ум, се оттегляше в дълбините на Космоса. Там диреше мярата на дребните ни земни усилия, с него съизмерваше смисъла на духовните ни възходи и падения.
Пишеше много, но още повече четеше, мислеше и се опитваше да прозреш битието. Благ по душа, ти се разбираше с хората, но когато ти идваха в повече техните дребнави дрязги, притежаваше способността да се оттегляш във вътрешния си мир и през ципата на сапунения балон, който представлява всяко наше измамно уединение, се рееше над хора и събития, подобно орел над родния ти Пирин.
Много съм научил от теб, дори и тогава, когато съм се опитвал максимално да се отдалеча от светогледа ти. Не защото не ми е бил в значителна степен близък, а защото такава е съдбата на синовете – да се мъчат да се откъснат от орбитата на бащите. И едва когато успеят, вече по своя воля отново да се върнат в нея – поумнели, проумели. И готови да изтърпят върху себе си временното бягство на своите синове и дъщери.
Ти написа много стихотворения, пиеси, книги със спомени, размисли. Във всички тях, при цялата ти житейска зрялост, си оставаше едно голямо дете – наивно, замечтано, обичливо. Не се сърдеше, а тъгуваше от мирските неправди. Опитваше се да ги надмогнеш, като ги опростиш в сърцето си. Имаше чувство за хумор, обичаше смеха и веселите истории – и да ги разказваш, и да ги слушаш. А когато беше сериозен, предпочиташе разбирателството пред конфликтите, слънчевите дни пред бурите. Така и си отиде от света – в един летен слънчев следобед навръх имения си ден, умиротворен и притихнал.
Нека е светло името ти, тате, и това столетие да е само първото от идещите, в които все някой някъде ще си спомня за теб. С обич и признателност!
ВОДА
На Яне
В нозете ми шуми пак младата вода,
тазпролетна вода, родена в снеговете.
В нозете ми шуми пак древната вода,
в която са поили дедите ми конете си.
В нозете ми шуми пак вечната вода –
излитала и връщала се с дъждовете.
Деца играят с камъчета обли на брега
и бъдната вода шуми, шуми в нозете им…
ГОЛЯМАТА КЪЩА
И няма я мама. Голямата къща
ме среща с чемшира, с лозата,
със детските викове: „Вуйчо се връща!” –
с онази тревога позната.
Полюшва пак дюлята своето злато,
отнейде дъхти на тинтява.
Припича измамното циганско лято.
И къщата пак оживява.
Баща ми зарадван наточва от виното,
сестра ми притичва из двора.
Голямата къща шуми до комините,
голямата къща, препълнена с хора.
Но аз все усещам във тая гълчава –
един глас обичан го няма.
И пия, но виното нагорчава.
В голямата къща няма я мама.
УЧАСТ
Не съм роден за весели компании,
за пирове и шумна суета.
Неизразимо повече ме мами
магията на простите неща.
Омрази и кресливи славословия
минават непонятни покрай мен
и чужди са ми тежките условия
на славата и блясъка студен.
Навярно и така ще си отида
с онази моя странна тишина,
в сърцето си затворил като мида
една любов голяма и една страна.
***
На времето във бързия поток
летим като прашинки с бясна скорост
и в нервите ни бие като ток
и ни поваля с тежка длан умората.
Да видим,
да открием,
разберем
и всичко непознато да опитаме –
внезапно падаме,
внезапно мрем
и други продължават после в ритъма.
И ако случайно остареем
и бурята ни хвърли настрана,
навярно ще се чувстваме без нея
почти като в космична тишина…
***
Когато след мъчителни безсъния
и дълги дни в леглото прикован,
ти с онзи весел телефонен звън ме
повика – аз от щастие пиян
затворих обезсилените клепки,
оставил твоя глас да ме люлее,
разбрал, че вече никакви таблетки
не са ми нужни, за да оздравея…
СЕЛО
Два хълма, колкото две купни слама.
Една горичка с тънка листовина.
Но виждаше ми се така голямо
това селце със облачета сини…
Каручките и къщиците шарени.
Сънливата рекичка под върбите,
пресякла сякаш двете полушария.
И вира с биволите роговити.
Голямо беше всичко. Необятно.
Големи къщи и големи хора…
Сега пристъпям в кипналото лято
и струва ми се малко като орех.
Откритията детски днес ги няма.
Пораснахме. Небето си снишава.
Но как бих искал милата измама,
о, как бих искал пак да продължава!…
ТРЕВА
Ти пак растеш на тоя хълм, трева!
От камък пиеш влага и растеш.
Под ледник презимувала едва,
напролет вдигаш пак вършеца свеж.
Изтъпкана, но пак си жива ти.
Измамена, възкръсваш пак, трева!
Обидена, високо пак трептиш,
живееш… Научи ме на това!
ЗАВРЪЩАНЕ В НЕДЕЛЯ
Отново всичко се завръща,
отново мойте синове
изпълват тясната ни къща
с войнишките си гласове,
обличат дрехи отеснели
и в пролетната резеда
излизат с очи, зажаднели
за малко градска свобода.
И всичко си е, както беше –
без разстояния, писма.
Шуми вън жълтата череша,
тъмнее старата асма.
И само аз със болка тъпа
седя и пуша натъжен –
отмина времето, отмина –
децата станали мъже…
СНЯГ И СОЛ
Със сол посипват вън снега,
на улиците прелестта…
Какво кощунство –
сняг и сол.
Каква измамна белота!
А тая сол се е родила
от кратката целувка на морето
със слънцето и ветровете.
А тоя сняг,
заченат в нощи сини,
от облачета и от бури,
ни носи дъх от детските години.
А ние тъпчем вятъра,
морето
и обичта, родена под звездите…
Ела! На фона на оная сграда,
повярвали в целувката вятъра,
ще гледаме снегът как леко пада,
преди да се докосне до земята…
ЗИМНИ СТЪКЛОПИСИ
Тоя сняг
и тия стъклописи,
писани
от вятъра в нощта…
Гледаш омагьосан,
но топи се
под дъха ти тая красота.
Образи и звуци заледени,
весели звънчета с поглед син,
клонки
и сурвакници засмени –
чезне свят един неповторим.
Чезне…
Сякаш вятърът отвява
на елхата празничния звън.
И стъклото мътно отразява
синята студенина навън.
Чезне под дъха ти тая зима,
детството красиво,
младостта…
Спри!
Постой!
Не дишай!
Нека има
още неизгубени неща.
Нека бъдат твои –
мисли,
време,
спомен за обичана жена.
Нека нищо, нищо не отнеме
легналата вън студенина.
Нека под дъха ти не топи се,
а се ражда нещо на света:
погледи,
усмивки,
стъклописи
и безбройни хубави неща…
АНТИТЕЗА
На Л. Тенев
Материята е една.
Материята е безкрайна.
В космическата тишина
тя глухо пази свойта тайна.
И чудото не е в това,
че веществото съществува,
а в туй, че с наште сетива
го виждаме и чуваме.
Че сам по себе си света,
макар и толкова безкраен,
е само мъртва пустота.
Той себе си не осъзнава.
ОПТИМИСТИЧНО
Времето е надживяло всяка древност.
Нищо по-далечно от времето няма.
В бяг неспирен, във блаженство или леност,
властно е над въздух,
светлина и камък.
То едничко вечно скита из Всемира,
то едничко своя път не прекратява.
Само в онзи миг, кога човек умира –
спира то.
Така човек го побеждава.
***
Аз знам –
и утре,
и след сто години
ще духат пак сурови ветрове
и пак в тревога хората ще минат
по таз земя дори след векове.
Те тоя синкав въздух пак ще дишат,
ще газят кал, ще чезнат във мъгли.
И те ще имат страхове излишни,
и тях за нещо
все ще ги боли.
И въпреки че няма да са същи,
и те не ще заспиват до зори,
когато, ей тъй, някъде край къщи,
Април с една тревичка ги дари…
