Лира Литературно-рекламна Агенция
Как Сергей Лебедев пусна духа от бутилката с романа си „Дебютант“
За това говорим с Денис Коробко, който преди две години бе награден от Съюза на преводачите в България за дебютния роман на Лебедев – „Предел на забравата“. Благодарение на Денис четем „Личните бележници на Антон Чехов“, „Изповед“ на Лев Толстой, познаваме творчеството на Борис Акунин, видяхме нови имена като Евгения Белорусец и още много талантливи писатели, които показват уменията на един отлично боравещ с езика преводач и журналист.
„Дебютант“ е политически трилър в духа на Джон Льо Каре, провокиран от случая „Скрипал“. Неговата актуалност се дължи не само на този международен скандал, в който Русия бе обвинена за отравянето на свой бивш военен разузнавач във Великобритания. Книгата всмуква по характерния за Лебедев маниер на двусмислена съдбовна връзка между човека и системата. Да чуем преводача ù.
– Денис, по-лесна ли беше работата ти върху „Дебютант“, след като овладя стила на автора от „Предел на забравата“?
– Всъщност беше по-трудна, защото текстът на „Дебютант“ (без да е тромав) не се лее като този на „Предела“, който те хваща и започва да те носи до такава степен, че имаш чувството, че ще се излее през края на страницата. И именно по тази причина работата над него бе някак по-скована, може би – заради първоначалната естетически заредена инерция и леката изненада, че езикът и стилът не са същите. „Дебютантът“ няма този клокочещ словесен орнамент, но и по-всяка вероятност именно това е била идеята на Лебедев – тогава по-ясно изпъква посланието, което търси природата на доброто и злото (в по-голяма степен второто), а за читателя това ще е важно, особено на фона на продължаващата вече почти половин година война.
– С коя от двете книги препоръчваш читателят да започне срещата си със Сергей Лебедев?
– Както вече споменах, двете книги са достатъчно различни. Едната е философстващ поглед назад (много наблюдателен и достатъчно чувствителен), другата е вперена повече в съвременността с всички произтичащи от факта художествени последствия. Първата повече клони към т.нар. „висока литература“, втората е по-скоро своеобразен „шпионски трилър“, в който са вплетени отношенията „наука-власт“ (без при това да губи – просто разлика в жанра, доколкото такова нещо като „жанр“ съществува). Предполагам, че казаното до тук до някаква вече може да даде отговор на въпроса. А моето лично мнение е, че при Лебедев трябва да се започне с „Гъсокът Фриц“ – книга, писана преди „Предела“, но нея още я няма на български.
– Какво цели да покаже той с „Дебютант“ – че и най-опитният учен е инструмент на властта, или че все пак може да ù се изплъзне?
– „Дебютант“ е литературна обработка на съвсем реалния „новинарски трилър“, наречен „Новичок“ (човек би трябвало доста упорито да е бягал от новините по медиите, за да го е пропуснал). „Дебютант“ – това е бойно вещество, смъртоносна отрова, която не оставя следи (тук няма да се сдържа да вмъкна, че никой от отровените в реалността не е умрял, с едно изключение, но това е в реалността), тя се създава в секретни лаборатории от тесни специалисти под постоянен надзор. Подобни начинания не се явяват от само себе си – те съществуват по волята на властта и се създават единствено и само за нейните нужди. А ученият, който работи над този препарат, вече се озовава в ситуация, която бих нарекъл „морално блато“, и живее между Сцилата на високата наука и Харибдата на уродливостта на „рожбата“, без да може да „плати“ и да излезе от играта.
– Един цитат от нея дава храна за размисъл – „Не знам как е с враговете, но себе си унищожаваме много добре“. На фона на днешните военни действия, оправдано ли е критичното отношение към родината им на писатели като Сергей Лебедев, Светлана Алексиевич и други, живеещи на Запад?
– Цитатът много добре пасва на военните действия и е достатъчно ясен, без да има нужда от по-нататъшен коментар. А иначе, мисля, че писателите емигранти (струва ми се, че с началото на войната Лебедев окончателно се превърна в такъв) до голяма степен имат такава съдба – критикуват (не страната, а властта), за да бъдат чути, но не толкова в родината си, колкото извън нея, това е тяхната форма на съществуване. По този повод неотдавна хубаво се изказа лидерът на руската музикална група „ДДТ“ Юрий Шевчук: „Родината, приятели – това не е задникът на президента, който трябва да се опипва и целува през цялото време…“ Доколкото знам, Шевчук няма намерение да напуска Русия…
Писателите емигранти (струва ми се, че с началото на войната Лебедев окончателно се превърна в такъв) до голяма степен имат такава съдба – критикуват (не страната, а властта), за да бъдат чути, но не толкова в родината си, колкото извън нея, това е тяхната форма на съществуване
