Начало / Автори / Защо бе, хайвани!

Защо бе, хайвани!

reykjavikИван ГОЛЕВ

В тия къси и мрачни зимни дни да зачета книга от исландски автор едва ли бе най-умното нещо. Но се случи. Кримката на Рагнар ЙонасонЛедена тишина” ме върна седем години назад, когато с Митко и сина му Тома се озовахме в тази северна страна и суровата ѝ природа. Бяхме там юли месец, а температурата не надвишаваше 4 градуса. Нощ почти нямаше. Към 10-11 вечерта се спускаше сумрак, който държеше докъм 1-2 и после пак се развиделяваше. Само че зимата било обратното. Слънцето изгрява след 11 и залязва към 3. И пада дългата предполярна нощ, предизвикваща САР (сезонно афективно разстройство) у всеки десети исландец, а всеки трети го изпитва в по-лека форма. С една дума – депресия. Мечките я проспиват. Ние, човеците, уви не можем.

Та Йонасон описва състоянието на един-двама от героите си, южняци (ха-ха!) от Рейкявик, когато те се озовават няколкостотин километра пò на север сред самотията на непрогледния мрак. Тъй като и ние се приближихме до тия места, добре можех да си представя какво изпитват.

Думата ми е за друго обаче. Връщайки се към това вълнуващо пътуване, се разходих из мрежата, за да си припомня от снимките как изглеждат тези почти ненаселени земи. И за пореден път ахнах от цветовете на къщите им, където ги има. Червени, жълти, зелени и сини покриви над бели стени – или обратното. Слънцето е бледо, но шаренията радва сърцето като карнавал. И пред очите ми веднага изплува тъгата на родните ни села и градове със сивите си или неизмазани сгради, с кривите си огради (от кого ли се пазим, ако не от същите като нас), сред които се бутаме ден и нощ. Защо бе, хайвани такива?

Господ ни дал и сняг, и топлина, и яркозелена пролет, и жълто-оранжева есен, дал ни тучни треви и гори, планини и долини, реки и езера, плодородна пръст, минерални води. Пърхат птички, жужат пчелички, вятърът ни помахва от клоните, шарени сенки ни предлагат прохлада и отмора. За разлика от исландската голотия на пейзажа, от торфа и камънака, с които хората там се борят, за да изкарат хляба си, тук имаме всичко. Защо не полагаме ей-тонинко усилия да си създадем красота, където това зависи от нас? А се тъпчем и бутаме в тия сиви кубове, наречени наши домове? Сякаш като на маймуните в Африка не ни стига акъл да си отгледаме друг живот – по-пъстър и красив, а само се прескачаме по клоните на палмата и лапаме наготово плода, който природата ни е дала. И накрая пак сме недоволни, зазяпани в банана на другия. Егати мрънкалата!

Да добавя ли и че след стотиците километри из острова не видях едно боклуче някъде, чашка от кафе, найлонове пликче, пластмасова бъркалка. Един-единствен фас ми се мярна в краката на някаква бензиностанция, и това бе всичко. А вижте в каква кочина сме превърнали тук градовете и селата си и това между тях! Почти съм сигурен от кои ширини бе простакът, хвърлил фаса.

След фоторазходката из оная негостоприемна природа, преди да изключа компютъра, влязох в един новинарски сайт да видя какво съм изпуснал през тоя час-два. Какво се е случило в нашата природа, гостоприемната. Прочетеното ме довърши.

Не се ли наядохте, накрадохте, налъгахте! Не ви ли стига, че насред пустата Вселена, сред толкова нежива материя, на прашинката Земя, на едно от най-хубавите кътчета върху нея, дишате, ходите, радвате се на децата си? Че сте, дай боже, здрави, и сте от правилната страна на тревата. Животът е миг, сън:  хоп! – и сте сменили агрегатното си състояние. За какво ви е този неуморен бяс, тая ненаситност и злина, скверното плещене едни срещу други?

Толкова ли сме безсилни да сложим край на срамната и несвършваща наша кримка, преди да ни обгърне ЛЕДЕНАТА ТИШИНА?

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Какво че стане

Какво че стане

Иван ГОЛЕВ Наред с всичко, което остави в българското кино и духовност, Рангел Вълчанов забоде …