Лира Литературно-рекламна Агенция
Португалски писател разказва по изящен начин за един от най-жестоките периоди в човешката история
Той е наш съвременник, архитект по образование, преподава визуални изкуства и печели литературни награди със своите книги, посветени на Холокоста. През 2017 г. авторът е удостоен с престижната награда LeYa за романа си „Лудите от улица „Мазур“, след като две години по-рано има номинация с дебютния си роман „Попитайте Сара Грос“, а третата му книга „Време за преструвки“ е номинирана за наградата за литература на ЕС 2021. Това, което отличава Жоао Пинто Коелю от останалите автори, разработващи тази тема, е стилът. Неговите плътни образи изпъкват на фона на толкова жива атмосфера, че спокойно можем го сравним с нобелиста Исак Башевис Сингър. Жоао Пинто казва, че те са реални хора, извадени от забрава. Разговорът водим с помощта на Рада Ганкова, благодарение на която четем на български и новият роман на португалеца – „Време за преструвки“.
-Г-н Коелю, оставам с впечатление, че търсите за вашите герои отправна точка в пространството, за да тръгнете назад във времето. Така ли е, и защо мястото на действието е важно за вас?
-Да, много точно наблюдение. Романите ми винаги започват от дадено място. Било то „Попитайте Сара
Грос“, „Лудите от улица Мазур“, или последният − „Време за преструвки“, моите книги са породени от желанието да стигна до тези места. Важно ми е да се чувствам все едно съм там, докато пиша. Защото за мен литературата е и начин да пътувам. Вероятно затова правя такива детайлни описания – чрез тях аз самият се озовавам на местата от моите романи. Радвам се, че същите преживявания после имат и читателите. Те казват, че книгите ми са много кинематографични, защото в подробности се спират на различни дестинации, оглеждат архитектурни обекти, влизат в нечия градина, тръгват по дадена улица, в центъра на някой град… Така е, аз се сливам с мястото на действието и добре се намествам в него.
-Аз пък прекарвам мислено една линия между трите ви книги, и се питам – как успяхте да свържете Париж, Тоскана и Ню Йорк при толкова различно отношение към евреите във всяка точка на света?
-Избирам времена и места, където несправедливостта е голяма. Там е пълно със сценарии на предразсъдъци и липса на толерантност. Най-голямата измама, прегърната от немскоговорящата част на света, и тя подхранва антисемитезма, е идеята, че трябва да се изтребят евреите като по-низши създания. Но съществуват различни форми и степени на антисемитизъм. Това, което изпитва един нацист към евреите, не е каквото има полякът християнин в окупирана Полша. Отношението им е довело до еднаква обща трагедия и масово избиване на хора, а най-тежките последствия и драстични случаи се дължат на този мит, който аз искам да развенчая − че само защото е евреин човек е непълноценна личност.
-Героизмът на жените заслужава ли специално внимание?
-В продължение на двайсет години проучвах и говорих с много бивши затворнички от Аушвиц, затова около тях са изградени и повечето ми персонажи. Аз си водех записки, докато ми разказват своите истории и трябва да ви кажа, че срещнах изключителни характери в съпротивата срещу Холокост. Внимателно изслушах и онези, които са били извън телените мрежи, просто жители на градчето Освиенцим, преименувано от немците на Аушвиц през 1940 година. На пръв поглед тези хора не се отличават, не воюват, не носят оръжие, не са известни на света, но станаха мои герои. Аз разбрах, че щом са способни да оцелеят при нечовешките условия на лагерите, те ще устоят на всичко.
-Кой типаж е по-близък като светоусеyщане до вас − на работничката шивачка („Време за преструвки“), или на интелектуалката университетски преподавател („Попитайте Сара Грос“) ?
-Вероятно Сара Грос. В нейния образ събирам много от историите, които са ми разказали евреи от Краков и Освиенцим. Тя оцелява, след като е извървявала стъпка по стъпка цялата трагедия − от първоначално преследване, после затваряне в гето, прехвърляне към лагерите за изтребление, та чак до т.нар. „селекция“, когато немците разделят хората и избират онези, които ще умрат незабавно и другите, които ще останат на работа. Следва робски труд, до момента на спасението ù. Сара въплъщава характерното и за трите ми романа желание да покажа не само как са загинали евреите, а и какъв е бил битът им преди немската инвазия 1939 г. Последната фаза – оцеляването на Сара, е не по-малко сложен процес, който жената преодолява цял живот. Чрез него описвам различни стратегии за справяне с тежки ситуации, подобни на тази в Аушвиц.
-Вие чувствате ли се длъжник на някого?
-Обикновено посвещавам текстовете си на някой от хората, които са били жертви, споделили са историята си с мен и са ме провокирали да я напиша. Защото ако не бяха те, аз нямаше да стана писател. Дължа им го, всеки от тях винаги присъства в мислите и в сърцето ми.
-Защо истории за Холокост трябва да ангажират съвременниците ни?
-Тези истории са важни, защото човекът от Аушвиц е днешният човек. Няма разлика. Както казва Примо Леви: „Ако веднъж се е случило, може пак да се случи“. Събитията ще се повторят, защото действащите лица не са се променили. Хората са други, но същността им − не. Затова книги по такива теми, макар да говорят за събития отпреди осемдесет години, са плашещо актуални.
Разговора води Людмила Еленкова
Превод от португалски Рада Ганкова
