„Да спасиш огъня“ – история за родовата памет и зова на кръвта

Излезе втора книга на Итамар Виейра Жуниор

Бразилският писател е роден в Салвадор, щата Баия. Географ по образование, той защитава докторат по етническо-африкански изследвания. Дебютният му роман „Торто арадо“ получава редица награди, сред които LeYa, Jabuti, Oceanos, Prix Montluc, номиниран е за Dublin Literary Award 2024 и е включен в краткия списък за наградите Oxford-Weidenfeld 2024 и International Booker 2024. С „Торто арадо“ той хвърля светлина върху съдбата, бита, религията и труда на общностите киломбо в Североизточна Бразилия, създадени от избягали от плантациите роби. Неговата творба е ключова за разбиране на бразилското общество и пагубните последствия от колониализма и робството. Сега на български език бе публикувана в превод на Рада Ганкова и втората му книга – „Да спасиш огъня“, която отново ни пренася в този регион и ни потапя в екзотичния му свят.

За романа

Мойзес израства в семейство в малко село край бреговете на река Парагуасу. Останал без майка, той е отгледан от сестра си Лузия, която го възпитава строго в стремежа си да му осигури образование и бъдеще. Тя работи като перачка в местния манастир и непрестанно се бори с тесногръдието на общността, забравила миналото и корените си. Надеждата, че един ден всички членове на семейството ѝ, заминали от селото в търсене на по-добър живот, ще бъдат отново заедно, не я напуска. Но когато години по-късно преломни събития най-сетне ги събират, изниква въпросът могат ли да бъдат загърбени и простени дълго пазените тайни?

„Да спасиш огъня“ може да се чете самостоятелно от „Торто арадо“, въпреки че по отношение на засегнатите теми между двете истории има допирни точки. Също така, някои от персонажите от „Торто арадо“ се появяват и в „Да спасиш огъня“.

И този роман ни връща в сърцето на Баия, но сега вече по-близо до океана. Селото Тапера до Парагуасу се намира на брега на най-голямата баиянска река, недалеч от залива Тодос-ос-сантос. Там от дълго време живее общност от индианци тупинамба и афро-бразилци.

Жителите на селото далеч не живеят свободно, тъй като местният манастир ги принуждава да плащат данък и упражнява контрол над земите им

Бразилия винаги разказва екзотични истории

На корицата на романа е нарисувана жена, която носи традиционните за тупинамбите украси с пера. Тупинамба е етническа група, която все още живее в южната част на щата Баия. В миналото, преди 500 години, при изпълняването на ритуалите си тупинамбите са се покривали с наметало, за направата на което са използвали пера на червен ибис. Застъпничката за правата на корените жители Селия Тупинамба принадлежи към този етнос и преди няколко години решава да направи възстановка на това наметало, нещо, което дълго време е било забранено от Църквата. Именно тя е вдъхновила и част от романа, посветена на възраждането на традициите.

История за родовата памет и зова на кръвта

Останал без майка, Мойзес намира пристан на обич при сестра си Лузия, млада жена, низвергната от жителите на селото заради предполагаемите ѝ свръхестествени способности. Лузия изкарва прехраната си като перачка в манастира, стриктно спазва повелите на Църквата и се опитва да възпитава Мойзес именно в тези ценности. Но с времето както Лузия, така и Мойзес, ще разберат, че до тях долита зовът на дивата душа на предците им. Те интуитивно откриват, че не могат да простят или забравят това, което се таи дълбоко в тях, и че носят в паметта си древни спомени.

Ритуалът на отмъщението ще се материализира едва по-късно, тъй като чрез него се търси възстановяване на изгубеното през вековете усещане за справедливост

За превода

Както и „Торто арадо“, и този текст е изпълнен с етнографски реалии и автохтонни за тази част на Бразилия растения и животни. Това винаги е предизвикателство за превода. Като добавка, тук има и препратки към бразилския фолклор.

Жената с вързопа е приказна фигура от бразилския Североизток. Легендата има няколко версии в различните части на Бразилия, но най-често е описвана като призрака на жена, която, за да издържа децата си, пере дрехи на брега на реката. Тя умира млада и душата ѝ остава да се скита в малките часове…

Лузия също е перачка в манастира в селото си Тапера до Парагуаси, защото ѝ трябват пари да издържа семейството. Всеки четвъртък тя събира дрехи и чаршафи от манастира и ги пере на реката. Перачките перат дрехите и човешките души. Лузия вижда нещо покварено в тези дрехи. Те не могат да се избелят повече и водата на реката се оцветяваше с кръв всеки път, когато пере.

Друг пример е създанието Кайпора. „Вземете това изречение – дава ни пример преводачката на романа Рада Ганкова. – „Поведе ме по пътеки, по които обикновено минавах, и преди да навлезем в гората, извади няколко сламки от торбата си и, боже господи, запали ги за Кайпора.“ Както го четете вие, и аз така го прочетох и преведох. Думите ги разбирам, ама не знаех защо се носят и палят сламки. Питах колегата, които превежда Итамар на английски, и той ми обясни. Кайпора е създание от митологията на племената тупи-гуарани в Бразилия. Думата „кайпора“ идва от езика тупи и означава „горски обитател“. Изобразявано е като тъмнокож, дребен туземен жител, гол и с дълга червена грива. Много обича дима и затова хората палят сламки или цигари за него в гората. Той има побратими като Курупира и някои други горски духове, като един от тях много обича да пие и заради него се слагат бутилки кашаса.“

Книгата изобилства с непознати за нашия читател наименования, например на растения. „Локо, тукум, тиририка, мурта… всичко това трябва да се провери и да видиш каква е функцията му в живота на тези хора или дали носи някаква символика. – споделя още Рада Ганкова. – Например „локо“ е наименование на дървото, в което живее божество със същото име. Локо е едно от божествата в бразилското кандомбле.“