Лира Литературно-рекламна Агенция
Елица Матеева
Докато героят на този тъжно-хумористичен и ретроспективен опит да съвмести минало и настояще разказва за битието си на актьор и директор на различни културни институти, аз се завръщам в студентските години, когато предпочитах да се отбивам в „Сатиричния театър“ заради възможността да видя работата на колеги от НБУ. Преди актьорите от НБУ да се сдобият със своя сцена в тяхната образователна обител, повечето театрални проекти бяха като сираци по отношение на пространството. За мен бе интересен фактът, че директорът на „Сатиричния театър“ тогава – Рашко Младенов, предостави място за реализация на спектакли на Възкресия Вихърова, Десислава Шпатова, Елена Панайотова, а по-късно започна да кани млади дебютанти режисьори. Актьорът Рашко Младенов винаги ми е напомнял на чешкия режисьор Иржи Менцел, който пък е поставял в „Сатирата“, докато Рашко Младенов ръководи театъра. Имала съм възможност да общувам за кратко с Рашко, макар че нещата не са вървяли гладко, но винаги ми е правило впечатление лекотата и прелестта, с която решава проблемите. Щом е решено – край: „работим“ или „не работим.“
Изненадах се, когато Рашко Младенов стана министър на културата в служебен кабинет. Краткостта на този пост не дава хоризонт за промяна на ситуации, но всеки с вярата и с надеждите си.
Под редакторската палка на Димитър Стоянович, Рашко Младенов разказва за ролите си в театъра и киното, и битието си на приключенец по вода, като шофьор на такси и продавач в магазин в „До последен дух“. Заглавието на книгата може би си играе със заглавието на филма на Жан – Люк Годар „До последен дъх“ (1960), макар че бабите от квартала биха ме репликирали, че греша, защото „До последен дъх“ за тях е името на турски сериал.
Честно казано, не си спомням знакова роля на Рашко, но пък в съзнанието ми е останал образът на човек зад пиано, който си играе с клавишите и думите сякаш създава музика, и тази картина не е лишена от смисъл, защото младежът Рашко Младенов е учил в Музикалното училище – благодарение на любовта му към футболния тим на „Славия“, успява в тежка битка с учителя си по математека не само да се сдобие с тройка по трудната наука, но и да уреди свои другарчета по съдба, та да продължат напред.
В разказите за детството в столичната махала Коньовица оживяват малките къщички с плодни дръвчета и паянтови клозети, кварталната баня „Три кладенци“, обслужваща чистотата на населението, вкусната „топейница“ – варено царевично брашно печено на фурна със стотинка за късмет. Една тайфа от палави младежи, които са като героите на Годар в „Последен дъх“ – темпераментни, буйни, волни.
„Отстрани погледнато, поведението на нашата приятелска общност беше странно и противоречиво. Мръсен език, шопски и коньовичарски диалект, цинизми, а в същото време крайно изфинени занимания – книги, класическа музика, балет, чешко кино. Компанията ни се разрастваше с годините, като от нашето училище останахме твърде малко“- пише Рашко Младенов
Годината е 1966 г., младежът Рашко е приет в Консерваторията и за награда отива на балетния конкурс във Варна, където Михаил Баришников печели, а пък българинът Младенов се запознава с Баришников, причаквайки го да се прибере в хотела. Вместо в Консерваторията обаче, Рашко се озовава в Грудовския танков полк и така две години, докато пръстите на ръцете му се превръщат в кебапчета. Рашко прави опит да стане солист в естрадата на ансамбъла към Главно управление на трудовата повинност и тъкмо да му се отвори кариера на певец, една министерска заповед променя хода на събитията. Годината е 1968, танковете са подредени за марш към Чехия, а майор Динев, прекият началник от казармата съветва войника Рашко да кандидатства в някой ВУЗ срещу прекрасната възможност за отпуск в столицата. Рашко се подготвя за изпити във ВИТИЗ, баща му, който е актьор му помага с избора на материали, но Рашко гледа на тази кандидат – студентска авантюра с намигване – хубавото е, че си сред приятелите, дишаш въздуха на столицата, а изпитите – късмет работа. „И не щеш ли – приеха ме. Важното беше, че отървах задържането на набора, Чехия (което ме ужасяваше) и на първи октомври – чао, Грудово.“
По – просто, по-леко, по-възвишено, по-весело. Системата на Станиславски показва рецептата за пътя на всеки актьор, а ако имаш професор от ранга на Желчо Мандаджиев, то е ясно, че при повече усилия, може би има шанс някога да станеш и актьор.
„Тази помпозност, която вложиха в сегашното му име, с нищо не промени предишните функции, освен с натрупването на нови и нови дисциплини, изсмукани от пръстите с времето, само и само да се отворят повече работни места за купищата преподаватели, някои от които, изпаднали зад борда театрали и кинаджии, търсещи някакво препитание. Никому не минава през ума, че тази фабрика за артисти произвежда свръхпродукция, която няма къде да се пласира, особено в последните трийсетина години. Явно на държавата не й пука какво става с тия млади хора, които след четиригодишен шумен студентски купон, се озъбват без работа и бъдеще“ – критична мисъл за събитията от сферата на театралното и филмовото образование в НАТФИЗ, през погледа на един съвременник.
Младежът актьор поема по пътя на разпределението – след академията първата спирка е театърът на град Русе. И тук с героя на този специфичен мемори-роман имаме общата съдба да усетим пейзажа на Русе като европейски град. В годините, когато Рашко Младенов работи като млад актьор в трупата на ДТ „Сава Огнянов“, той се запознава с работата на режисьорите Красимир Спасов, Слави Шкаров, има за директор на трупата прекрасния актьор Васил Попилиев, партнира си с местните актьори Виктор Данченко и Никола Чиприянов, с които и аз съм имала своята кратка среща. Да, времето е друго, героите вече са в друго измерение, но духът – духът остава!
После идва времето на „Театър София“, „Малък Градски театър зад канала“, „Ателие 313“ и срещи с различни режисьори. Едно голямо приключение по вода и филмът „Виза за океана“ превръщат историите на Рашко Младенов в пътешествие, достойно за перото на Жул Верн. Рейсът с кораба „Слънчев бряг“ до Нигерия и обратно е невероятно изпитание и шега, защото в онези години да се прави кино с подобен наивизъм и ентусиазъм е почти младежка приумица, но пък героят ни открива екзотичността на Канарските острови, Сенегал, Гана, Нигерия. А в прословутата Нигерия, Рашко Младенов дори присъства на приятелски мач между футболистите на „Тракия“ – Пловдив и националите на Нигерия.
След смяната на един кабинет с друг, нашият герой решава да напусне попрището на директор на Сатиричния театър и се озовава в Москва, където работи в Българския културен институт. Така се случва, че след година директорът на института в Москва Павел Васев става директор на Сатирата, а Рашко Младенов се озовава като сътрудник на института в Москва. Някъде в периода, в който Павел Васев е в Москва, посетих института ни и онова, което видях за краткия ми престой около десет дни, отговаря на разказите на нашия герой, а по-късно, когато излезе филмът „Мисия Лондон“ – историята за родната дипломатическа среда в странство, категорично и безкомпромисно си каза своята присъда.
Опитът на Рашко Младенов се обогатява, впечатленията придобиват широк хоризонт, дори когато стои в балон и снима при руския режисьор Владимир Наумов „В Русия вали сняг“. След Ален Делон в „Техеран – 43“, Наумов предлага една от централните роли на чужденец-българин. Апропо, нашият герой отново попада в интересна ситуация – дъжд, от небето падат цигари, мръсна носна кърпичка и един забравен актьор в балон, който тягостно се опитва да кацне на твърда земя. Спокойно, актьорът е спасен, но вече никога няма да виси във въздуха на руска територия.
В началото на септември в Созопол винаги се случва едно чудо-празник на изкуствата – „Аполония“, и един от дългогодишните съмишленици в организацията на събитието е Рашко Младенов. „Аполония“ е особено място на духа, което в днешните икономически условия е „друго присъствие“, „един друг въздух“, а ако искате да уловите своята „Аполония“, в „До последен дух“ са отделени редове за споделяне.
В трудности и мигове на радост, хуморът винаги е съпътствал този събрат на капитан Немо – приключенец, авантюрист, оптимист, и ако трябва да обобщим, „До последен дух“ е като джаза, започва с някаква идея, а на финала усещаш, че си очарован от мелодията, от импровизациите на тема „живот“.
