Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
В мартенския брой на списание „Книжарница“ писах мимоходом за книгата от 1956 на Славомир Равич „Дългата разходка”, излязла и у нас през 2011, по която през 2010 холивудският режисьор Питър Уиър снима игралния филм „Бягството”. Писах, че съм се изкефил на истинската история за бегълци от сибирски лагер, преодолели нечовешките 6000 километра до Индия, за да вкусят свободата. Навярно за това бяха спомогнали и мъжкарите Колин Фарел и Ед Харис, по които – ако бях жена – сигурно нямаше да спирам да въздишам.
Само че скоро след това ми звънна половинвековният ми приятел Любо Тошков, за да ми каже, че тая книга е пълно менте и че и аз, като стотици хиляди читатели навремето и милиони зрители по-късно, сме станали жертва на литературен мошеник.
Браво на мен! Любо ми разказа какво е чел по темата и ми извади доказателства от мрежата. Тоест, отвори ми очите. Фактите са неоспорими – нито авторът е бил по тия места по това време, нито пък е извършил титаничния си преход през Хималаите, граничещ с подвизите на герои от митологията. Не е тук мястото да ги изреждам – фактите, не подвизите. Само споделям, че сега (макар на практика да нямам вина) се чувствам гузен за написаното от мен преди два месеца.
Не че сибирските лагери са били санаториуми, нито пък че някои късметлили не са успявали да духнат оттам – а просто защото не е такъв случаят. Просто някакъв тарикат е използвал нишата и доверието на публиката и ни е пробутал тая инак много възпаляваща история. А Холивуд не само не я развенчал, ами допълнително я натаманил, лакирал я и й вързал фльонга. Хак да ни е!
Както преди два месеца се изкефих, така сега се чувствам тъпо. Може би заради прегръдката между фалшива книга и фалшив филм. Или по-скоро, защото съм закърмен да вярвам в книгите (по които после правят и филми). Или пък от професионална обида – ти пишеш уж верни, истински неща, а публиката бърчи нос. В същото време някакъв тарикат лъготи без мярка – и книгата му се разграбва, печели милиони, та и киното я възвеличава. Иди и описвай после действителността такава, каквато е! Егати!
Не че кой знае какво се е случило. Чудото голямо! В литературата, опряна на факта, сигурно чет нямат преувеличенията, измишльотините и откровените лъжи. Читателите им (към които аз много-много не се числя) навярно са свикнали с рисковете на хобито си. Ама все пак ми се ще да попитам: хора, не ви ли е яд, ако със закъснение заловите някой автор, че ви е мамил? Не ви ли е гадно, не ви ли идва да го… или да му…, задето ви е накарал да си създавате една представа за нещата, а после тя да се окаже съвсем друга?
За това ми е думата, за нищо повече. И се сещам за Юлиус Фучик, когото цитирам в заглавието – да, наистина трябва да си отваряме очите. Фейковете в живота ни стават все повече, заливат ни отвсякъде, правят и нас самите фейкови. Еди кой си вероятно имал химическо оръжие – бесù го! Друг бил отровен никой не знае как – обаче да натикаме в ъгъла вероятните отровители! Вярно ли е, не е ли – няма значение. Достатъчно е да го напишеш, постнеш, филмираш и читателите и зрителите ще ти повярват. Ама кой бил крив, кой прав – тури му пепел! Или максимум едно сори.
Само че каквото четеш, такъв ставаш. И на стари години вземеш, че се орезилиш и пред внуците си, и пред себе си. Затова и на вас, и на мен си препоръчвам:
Хора, четете, но бдете!
