Лира Литературно-рекламна Агенция
Звездната кариера на актьора започва от ареста и 46 години по-късно описва най-забавните истории от житейския и професионалния си път в книгата „Усмихни се, човече!“
Едва ли има друг български комик с толкова драматично начало на филмовата кариера. 19-годишният Георги Мамалев отбива военната си служба в Пловдив, когато в един февруарски ден на 1972-ра режисьорите Христо Писков и Ирина Акташева го викат във Варна да застане пред камерите на техния филм „Като песен“. Но вместо на снимачната площадка редник Мамалев се озовава в ареста, а дебютът му в киното е застрашен от старшина, въоръжен с… машинка за подстригване. Изглежда, че дори застъпничеството на генерал от София няма да помогне, но младежът успява някак да запази и чувството за хумор, и косата си за ролята на Илийката от лентата „Като песен“.
Следват още много филми, спектакли, шоу програми и житейски перипетии, които Георги Мамалев за пръв път споделя със своите почитатели в книгата си „Усмихни се, човече!“ (изд. „Книгомания“). Тя е написана в съавторство с Весел Цанков и излиза в популярната поредица „Любимци на публиката“.
Дали това е класическа автобиография? Ето какво казва самият актьор в предговора към „Усмихни се, човече!“: „…Аз нямам литературни претенции; тази книга не е нито роман за моя живот и творчество, нито хронология на срещите ми с велики хора. Просто искам да ви разкажа истории, случили се зад кадър, извън сцената – на местата, където публиката не може да надникне. Те не са заснети, не са и изиграни – истински са. За мен няма по-голяма радост от това непознат да ме погледне и да се усмихне. Ами че това е истинска благодат! Затова искам да ви разкажа тези истории. И ако в процеса на четенето на вашето лице се появи усмивка, знайте – онова, което съм искал най-много, се е случило.“
А то всъщност е неизбежно – може ли човек да остане сериозен, докато един от най-даровитите български комици описва защо свързва първата училищна любов с бой и кифлички, как е избегнал бащините шамари след бягство от уроците по акордеон, къде е сбъркал при първото си кандидатстване в Театралната академия, колко старателно е танцувал балет, облечен в анцуг…
Георги Мамалев разсмива и с неизвестни подробности около снимките на култови филми като „Господин за един ден“ и „Оркестър без име“, с истории от театралните гастроли на легендарната постановка на Младен Киселов по „Опит за летене“ от Йордан Радичков. Разбира се, актьорът е отделил подобаващо място и на успехите си с пародийната формация „Иръпшъните“, с „Клуб НЛО“ и с моноспектаклите.
Сред героите в тези истории зад кадър са Георги Калоянчев, Георги Парцалев,Тодор Колев, Константин Коцев, Велко Кънев, Павел Поппандов, Стефан Данаилов, Антон Радичев и много други обичани артисти. Но Мамалев има какво да добави и за друг вид партньорства: с лъв, с мечка, с впряг биволи, с две магарета и с едно куче – твърде чувствително, за да изиграе без проблем как му отхапва главата.
От кого ли е наследил находчивостта и комедийния талант? И отговорът на този въпрос е скрит между редовете на книгата. Няма как да го пропуснете, защото в „Усмихни се, човече!“ липсват единствено скучни пасажи за прескачане; томчето е богато илюстрирано и се чете като сборник с анекдоти от първата до последната дума.
ОТКЪС
Из „Весели и поучителни истории с Георги Парцалев”
Както споменах вече, снимахме „Тринайсетата годеница на принца“ (1986) в Германия, и то в замъци в Кемниц. През 80-те градът се падаше в „нашата“ част – ГДР, и се казваше Карлмарксщат.
Аз играех принц и затова ми направиха няколко портрета. Единият от тях беше двуметров, на него ме изобразиха с меч в ръката и с кон наблизо. Ще трябва да го потърся в Киноцентъра, дано да го пазят. Мисля да го сложа в Народния театър на стената срещу вратата на асансьора.
Боряна Пунчева ми беше годеница във филма, по-късно тя стана режисьор на телевизионното шоу „Клуб НЛО“ и правеше много хубави клипове на песните ни, чудесни предавания. Зрителите още се забавляват, когато ги повтарят.
Част от актьорите, ангажирани за филма, спяхме в стария хотел на Кемниц, открит през 1936 година – импозантен, с дебели каменни стени. Останалите бяха отседнали в нова сграда, типово строителство, имаше ги във всеки окръжен град и у нас. Бате Георги Парцалев, с когото се познавахме добре покрай участията ни в концерти, турнета, филми, телевизионен театър и предаванията в БНР, нямаше късмет с настаняването.
В „Тринайсетата годеница на принца“ той играеше баща ми – краля, и понякога идваше да ни навести в стария хотел. Един ден Парцалев пак дойде и ни завари да си говорим във фоайето – аз, Велко Кънев, Иван Григоров и Павката Поппандов. Поинтересува се как сме и продължи:
– В моя хотел не е особено интересно. Един от организаторите донесъл от България щайга домати и сега всички са се събрали да ядат. Викнаха и мен: „Другарю Парцалев, елате!“. Как не! Ще седна аз да ям домати! Вие защо не бяхте на моя рожден ден?
Седмица преди това той беше станал на 60. Обяснихме му, че по това време сме били на снимки и затова не сме могли да го уважим.
– Ааа, добре, значи ще трябва да почерпя!
Бате Жоро умираше да гощава другите и се обиждаше, ако някой поиска да плати сметката. Беше известен в това отношение – много ларж, готин човек.
Вечерта наистина седнахме на неговата трапеза, а на другия ден продължихме да снимаме. Изведнъж видях Парцалев да сърба бульонче от тези, които се приготвят с вряла вода.
– Бате Жоро, ти нещо на диета ли си?
– Ами, диета. Нали почерпих и отидоха командировъчните, та сега гледам по-лекичко да минавам.
А ние четиримата смятахме, че той, като е Парцалев, са му дали повече и няма проблем да плаща сметките. Сега какво да направим?!
Помислихме си, че ако просто съберем пари и му ги дадем, бате Жоро ще ни вдигне огромен скандал. Дали да не помолим друг човек да му ги предаде? Но кой? Решихме, че ни трябва помощта на режисьорката Иванка Гръбчева – ще съберем пари, двамата с директора на продукцията хер Вайс ще извикат Парцалев и ще му кажат, че му отпускат допълнителни командировъчни. Ваня обаче каза:
– Вие пък като че ли имате много пари…
Не знам какво говориха с хер Вайс, но след няколко дни бате Жоро цъфна пред нашия хотел.
– Получихте ли вторите командировъчни? Какво правите, къде са останалите?
Казах му, че чакам разговор с България, и се скрих в стаята. Другите също си намериха оправдания – кой болен, кой има нещо да върши, кой се забързал за среща с приятели. Парцалев се разочарова.
– Еее, ми нищо не става от вас! Тъкмо дойдох да почерпя! Ще ви дадат и на вас допълнителни командировъчни, да знаете, но започнаха от по-известните.
Велик!
