Лира Литературно-рекламна Агенция
Вчера качихме на сайта интервюто на Георги Данаилов отпреди два дни, със сигурност последното му за когото и да било. А днес трябва да пиша тези тъжни думи и да сменям заглавия. Чухме се с него в събота, помолих го да отговори на въпросите на Люси Еленкова и той свърши работата веднага. За да му остане после време да свърши и другата работа.
Георги Данаилов беше близък на „Хеликон“ и на семейство Панайотови. Данчо Панайотов дори ми каза, че говорил преди два дни с него за последно. Много книги през годините излязоха с подкрепата на книжарската верига, но по-важни са взаимното им уважение и приятелските чувства. Хората си отиват, написаното остава. Но в пространството и времето, в някакъв техен си ненакърним пашкул, се съхраняват завинаги и добротата, споделените мигове и човешкото единение. Те са неизличими, защото са плод на Любов.
Сбогом, бате Георги! Там, където отиваш, те очакват нови впечатления за някоя нова „Весела книга за българския народ“. А ние – временно – оставаме тук, за да те доопознаем чрез създаденото от теб и да предаваме на играещите вън деца паметта за талантливото ти дело!
Иван Голев
“Писма от България“ на руския военен кореспондент Евгений Исаакович Утин (1843—1894) са непубликувани репортажи от Руско-турската освободителна война, които излизат на български едва сега. Изданието е в превод на Панайот Денев, под редакцията на Георги Данаилов. 140 години ни делят от онова време, когато България е разигравана като пионка в ръцете на великите сили. Но личните впечатления от страната ни, които описва авторът на тази книга, от бойното поле през коридорите на властта звучат така, сякаш не сме мръднали и на крачка от преломния XIX в. Гняв и състрадание, възхита и огорчение спрямо своя и спрямо нашия народ той преплита в две гледни точки – на песимист и оптимист. Историческата полемика продължава, а ето мнението на Георги Данаилов, в едно блиц интервю за Лира.бг.
Господин Данаилов, как стигнахте до ръкописа „Писма от България”, стоял в архивите повече от век?
Преди много години, не помня вече колко, книгата ″Писма от България″ ми я даде Христо Оббов – столетник, участник в трите войни и сам забележителна личност. Аз я прочетох, тя силно ме впечатли, но беше време, когато подобно четиво, трудно би се отпечатало. Но все пак останах с чувството, че това произведение трябва да достигне до българския читател. Защото и след близо сто и четиридесет години то е свидетелство на образован очевидец, широко известен навремето си. Либерал, критик и защитник на руския солдатин!
Доколко, според Вас, авторът е запечатал истинското състояние на нещата и съгласен ли сте напълно с тезата му, която се налага след прочита на книгата?
Авторовото гледище никога не съответства на пълната, обективна правда. Но в отзивите за редовете на Утин се твърди,че това е едно от най-сериозните свидетелства за войната 1877-1878 г.
Взаимна неприязън и недоверие, вяла подготовка, неспособност на гвардейците за гражданско управление на България. Не е ли краен Евгений Утин към своите сънародници, все пак те изграждат институциите на една млада държава?
Утин обича руския войник и ненавижда много от представителите на гражданската управа! Те са заслужили това!
Близки ли са възгледите му до тези на Симеон Радев или до други български общественици и писатели, що се отнася до руската дипломация?
Прочетете какво пише Яворов по тези въпроси! Когато навремето го цитирах, съкратиха неговите, ЯВОРОВИТЕ редове с думите ″Яворов не е историк″!!!
Всяка империя се опитва да превърне България в своя база на влияние на Балканите. Може ли книгата на Евгений Утин да ни научи как да се възползваме от геополитическата си позиция така, че да не сме губещи?
В книгата на Утин се сблъскват противоречия. В самата същност на човека се сблъскват противоречия. Друго не мога да кажа. Руската империя е едно – руският войник, прегърнал малкото българско момченце, който крачи към Шипка – друго. Докато не се научим да ги разграничаваме ще има омраза и обич, фили и фоби!
Утин е писал очерци и за френско-пруската война, отделното издание на които е било забранено от цензурата. „Писма от България” също не достига сто години до масовия читател. Има ли нещо в начина на писане на Утин, което го прави „забраняем”? И не е ли показател на личността му фактът, че той участва в дуел, за който лежи в затвора пет месеца?
И Пушкин участвува в дуел и гине. Представите за чест в 19 век са били различни от днешните. В Русия не знам някой да е забранявал ″Писма от България″, а у нас просто са избягвали до ù дадат гласност!
Какъв е мотивът да ù се даде публичност днес?
Ако не сте го открили, толкова по-зле!
Въпросите зададе Людмила Еленкова
