Лира Литературно-рекламна Агенция
„Къщите говорят“ е книга, която неусетно увлича. В нея сградите на Стара София, заедно с тези на още десет български града − Пловдив, Сливен, Казанлък, Свищов, Варна, Бургас, Кюстендил, Велико Търново, Габрово и Русе, са обект на детайлно проучване, което е плод на четиригодишен труд от страна на малък, но интересен екип. Авторът Мариана Екимова-Мелнишка е дългогодишен преподавател в НБУ. Води курсове по специализиран английски в департамент „Икономика и бизнес администрация“ и ръководи Магистърска програма „Управление на туризма“. Тя е известен преводач на книги, заели почетното място сред бестселърите − „Портокал с часовников механизъм“, „Птиците умират сами“, „Хари Потър и стаята на тайните“, „Хари Потър и затворникът от Азкабан“, „Хари Потър и огненият бокал“, „Какво видя кучето и други истории“, „Момичето на френския лейтенант“ и др. Фотографът Александър Н. Геров е математик-информатик, работи и се хабилитира в БАН, преподава в математическа гимназия и пет университета из страната, но фотоапаратът е винаги с него, за да колекционира изгреви, залези, красиви дървета. И къщи. Впечатляващи са снимките му в този сборник, който може да се преглежда като албум, да служи за пътеводител, за историческа хроника или просто да бъде повод за разговор около някоя сграда, неизбежно изпречила се на пътя ни или станала част от нашия бит. Затова се срещнахме с Мариана Екимова-Мелнишка.
Госпожо Мелнишка, къщите може и да говорят, но някои собственици със сигурност предпочитат да мълчат. Как ви позволиха да снимате и пишете за имотите им?
Малкото собственици, с които успявах да общувам „на живо”, бяха или щедро отзивчиви, или недоверчиви, докато не успеех да ги убедя в добрите си намерения – за паметта на техните в повечето случаи изстрадали фамилии. Да се снимат къщите, обитавани или не, откъм улицата, не е проблем, но там, където пазеха момчета с униформи, беше необходима или повече дипломация, или малко безцеремонност, или разрешение отнякъде „от горе”. Някои по-високи огради с охрана преодолявахме от съседна сграда.
Сградите следват ли съдбата на хората, живели в тях?
Сградите отразяват живота на обитателите си – собственици или наематели, или купувачи в по-ново време… В повечето случаи истинските стопани са били изгонени от имота си и къщите им са оставени на произвола на наематели или купувачи, безразлични към красотата и ценността на къщата. Дори и да са възстановени в последните години с търговска цел, къщите страдат по някакъв свой начин и това се усеща ако не по фасадата, със сигурност в интериора. Като разкошния софийски дом на семейството на дъщерята на Найден Геров, превърнат по комунизма в ресторант „Крим”, а днес непристъпна собственост на кой знае какви хора…
Как си съжителства старият стил с модерната архитектура, вписват ли се или се изключват взаимно?
Не съм открила примери за хармонично съжителство между прекрасните образци на европейската архитектура в България до 1944 г. и построеното в различните стилове и моди оттогава. Дори претенциите за „социализиране” на сецесионови и други архитектурни бижута в модерни показни конструкции са фиаско на урбанизацията.
Има ли такива, чието предназначение не се е променило с годините?
Повечето малки жилищни сгради, особено реституираните, са се запазили, особено ако е имало кой и с какво да ги възстанови, като посолства, клубове, но много фамилни къщи са загубили стопаните си още преди две поколения – убити, изселени, обеднели, та днес няма кой да се погрижи за тях. Много от големите публични сгради, като банки, централи на търговски дейности, образователни институти, са оцелели, въпреки първоначалните намерения след войната да бъдат разрушени, което все пак е сполетяло значителен брой от тях.
Например една прекрасна сграда в моя квартал, в София − Дюлгерското здание на бул.“Христо Ботев“ е с масонски символи по фасадата, как е оцеляла в този вид при различни политически режими, имате ли обяснение?
Релефният фриз на тази забележителна за историята на София и на България сграда е пряко отражение на европейската традиция, според която на фасадата се изобразява символно занаятът на обитателите ù или на занаятчийската гилдия, която я е построила. Точно този български образец на световния съзидателен дух е оцелял благодарение на невежеството на управниците след 1944 г., иначе са щели да го изкъртят и унищожат, както са постъпили с много подобни декорации по малки и големи сгради.
Съвпадение ли е фамилията на фотографа Александър Геров, с известния наш възрожденец Найден Геров?
Никак не е случайност, той е потомък на Найден Геров и на украинския имигрант Юрий Захарчук, създал в първите десетилетия на ХХ век пожарната команда в България – от обучени кончета с цистерни до автомобили „Рено”, подарени от Франция! Затова на проекта за къщите посвети дълги часове пред и около всяка от тях, след като беше изчислил ъгъла на слънчевите лъчи или посоката, от която идва сянката. Детайлите не му убягват и често „улавя” релефна глава или скулптирана птица, или фигурка на занаятчия по фасадите на сниманите къщи. Между архитектите, създали облика на Следосвобожденска България, той откри свой прачичо, а родствениците му Евлоги и Христо Георгиеви са насърчавали и са подпомагали за образованието им много от забележителните личности, построили и обитавали днешните архитектурни паметници.
Разговора води Людмила Еленкова
